— О, Орфео, внимавай! — възкликна Амата, но той само се усмихна дяволито.
— … И Карим изпуснал купата и избухнал в плач. Вождът слязъл от коня и попитал какво се е случило, та е толкова тъжен. Карим обяснил, че понеже счупил обикновения глинен съд за вода, жената на главатаря му взела красивата роба, дар от султана. Онзи влетял в шатрата, разгневен от лошото отношение на съпругата си към глупака, понеже за него гостоприемството било свещен дълг. Заклел се, че ще я пребие от бой, ако веднага не върне робата на човека.
— И тя какво?
— И тя, понеже била мъдра жена, върнала робата и не казала нищо за случилото се.
— Все пак — заключи Амата — Карим може би е сложил началото на нещо, като е любил тъй прекрасно жената. Сигурно е смутил сънищата й за години напред.
Самата Амата изпитваше неустоимо желание да се пребори с един свой кошмар, да доразкаже история, започната преди време. Щом Орфео се отпусна край нея, тя подхвана пак историята за отшелника Рустико и младата Алибех — онази, която бе започнала да разказва на Енрико в нощта, когато ги нападнаха в гората. Разказа пак как отшелникът надценил устойчивостта си пред прелестите на момичето и как накрая я научил да затваря дявола в ада. Тук Орфео я прекъсна, като взе активно и страстно участие в сюжета, изпълнявайки ревностно ролята на отшелника. Но докато Амата го притискаше към себе си, част от нея страдаше по спомена за клетия Рико, който никога нямаше да има възможността да познае щастие като това, което изпитваха в момента тя и Орфео. Може би с помощта на Орфео най-сетне щеше да укроти този призрак.
Когато Орфео най-сетне се излегна по гръб, изтощен, Амата го яхна и притисна нозе към бедрата му, като си представи, че коленете й се впиват в мускулесто добиче.
— Рустико — простена тя, — защо си губим времето в почивки, след като можем да затворим дявола в ада?
Орфео я погледна през натежали клепачи.
— Мислех, че ще искаш да си довършиш историята. — В погледа му тя долови известно притеснение — точно това, което й бе нужно, за да продължи разказа си.
— Това е приказка без край — предупреди го. — Отначало Алибех мислела, че адът е най-отвратителното място на света, понеже дяволът на Рустико й причинявал силна болка; но колкото повече се отдавала на този свещен акт, толкова повече удоволствие започвала да изпитва. Вярно е рекъл Бог, помислила си тя: „Защото игото ми е благо и бремето ми леко.“48 Стана й чудно, че всички жени не са напуснали градовете, за да доставят такова удоволствие Богу в пустинята.
Амата прокара ръка в плавни движения по гърдите и раменете на Орфео, на лицето й се изписа тъжна гримаса.
— Но уви, колкото по-гостоприемен бил нейният ад да приеме и затвори дявола на Рустико, толкова повече й се изплъзвал дяволът, така че тя занареждала: „Отче, дойдох тук, за да служа Богу, не да стоя без работа.“ Отшелникът, който преживявал само с корени и вода и нямал енергията да откликне на всичките й желания, обяснил, че наред с другото трябва да се грижи и за градината си и че дяволът заслужавал да бъде хвърлен в ада само когато вдига горделиво глава. Накрая младежът, за свое разочарование, осъзнал, че за да получи успокоение нейният ад, са нужни много повече дяволи и макар да успявал да я задоволи сегиз-тогиз, това ставало толкова рядко, че все едно хвърлял зрънца в гладната паст на лъвица.
Свещта в спалнята им вече бе догоряла. Орфео се засмя в тъмното. Амата гушна главата му, а той се надигна на лакти и долепи устни до гърдите й. О, Боже, никога няма да довърша тази история, рече си тя, като в същото време се наслаждаваше на възможността да я разказва нощ след нощ. Е, в крайна сметка може наистина да се превърне в приказка без край.
Постара се да избълва думите колкото се може по-бързо.
— Докато спорът между ада на Алибех и дявола на Рустико продължавал, от извънмерното желание от едната страна и липсата на мощ от другата… — Не успя да продължи, понеже дяволът на Орфео за пореден път превзе ада й, като се надигна изпод нея, отказвайки да сведе острото си копие преди първите лъчи на слънцето.
В морното, бледо утро Амата благослови наум куртизанките от Акра и Венеция или който там бе научил Орфео на тези безбройни, изкусни тайни на любовта, както и на търпение и издръжливост, за да може да ги практикува. За пръв път, отмаляла в прегръдките на този мъж, ухаещ на море и на душната Леванта, на ветровити планински проходи и ароматни тържища, тя осъзна напълно сексуалните възможности на тялото си и насладата, за която вече бе убедена, че е родена.
В кранчетата на очите й се събраха сълзи на доволство.