— Щастлива съм като на Възкресение — пророни тя от дълбините на сърцето си и си помисли: „Толкова се радвам, че не те убих.“ Прислони глава на рамото му, погали го по корема. Изведнъж по вратата на спалнята отекна настойчиво, силно чукане.
— Scusami signore, signiora. Започва процесията на свети Франциск. Искахте да ви уведомим.
По коридора се отдалечиха тихи стъпки, в далечината отекна фанфарен звън.
Хареса й да я наричат „синьора“.
Насмолени факли пукаха и съскаха през цялата нощ около Портиункола. Щом небето просветля, Конрад излезе навън и видя как към малкия параклис прииждат още и още факли. Представителите на еснафа се бяха събрали и развяваха знамената на гилдиите си под звуците на фанфари, докато слънцето изплуваше над Монте Субасио.
Конрад, почитателят на тишината, умишлено незабележим в сивата си роба, изведнъж се озова насред палитра от цветове. Заедно с другите братя, които се бяха събрали в параклиса, той последва свитата рицари и цивилна охрана нагоре по хълма, където се тълпяха и еснафите със знамената си, и духовниците — бедни селски свещеници в прокъсани и излъскани от употреба черни раса с бели стихари, пред тях — епископи и кардинали в алени и хермелинови одежди, а някъде най-отпред на процесията — самият папа Григорий.
Още щом те поеха напред, от градските порти се изля да ги посрещне разнородна пъстра тълпа от граждани, облечени в най-разнородни мантии и туники. В трескавото си състояние те обрулиха най-долните клони на дръвчетата от маслиновата горичка покрай пътеката, където преди три години Конрад попадна на недозрелия компост. Поклащащите се листа зеленееха на фона на знамената на гилдиите като морска пяна, която се разбива в колиба на брега. Група гръмогласни флагеланти припяваха химна на стигмата:
Рицарите с мъка удържаха конете си, подплашени от блесналите факли и напиращата шумна тълпа. Силната миризма на пресни конски фъшкии, която се надигаше от пътеката, предупреди Конрад да внимава къде стъпва с босите си стъпала. Небето, по което не се виждаше нито едно облаче, се промени от сивкаво до лилаво, през индигово, та чак до искрящо синьо за този час-час и нещо, необходим на процесията да стигне до градските стени и Порта Сан Пиетро. Тук тълпата се раздели, монасите и прелатите продължиха към долната черква на базиликата, докато миряните се отправиха към горната черква и изпълниха „Пиаца ди Сан Франческо“. Конрад се откъсна и от двете групи и се изкачи само до южния край на площада, откъдето можеше да наблюдава целия спектакъл.
Неколцина от градските първенци бяха поканени на тържествената церемония в долната черква: високопоставени управници, местни меценати. Конрад мярна сред тях подпухналия Орфео и прозяващата се Амата. Сети се, че вероятно не друг, а Амата е платила за гробницата на дона Джакома. От друга страна, съпругът й беше близък роднина на светеца и личен приятел на папата.
До Орфео стоеше мъничко по-висок от него младеж с подобни черти — вероятно брат му Пикардо, с който бяха подхванали заедно търговия. В един момент Амата се наведе над носилка, носена от четирима прислужници. Лицето на единия му се видя познато, но Конрад не можеше да има вяра нито на зрението си, нито на паметта си, за да разпознае някого от толкова голямо разстояние. Тялото на болния човек на носилката беше завито, но на главата се виждаше покривало като на монахиня, което подсказа на Конрад, че става въпрос за жена. Амата явно познаваше болната, която може би бе дошла край базиликата с надеждата за чудодейно изцеление. Той прехапа устни, обзет от масовия прилив на вяра, бушуващ навсякъде около него, и смутен, че само той и Джироламо разбираха напълно изфабрикуваните основи, върху които се издигаха надеждите на тази страдалка.
Амата се изправи и изгледа редицата монаси, приближаващи черквата. Конрад проследи погледа й. Стори му се, че разпознава Дзеферино по куцукащата походка, макар че човекът, когото гледаше, бе скрил главата си под качулката. Сбърка, като изкуши тъмничаря на „Сакро Конвенто“ да излезе от затвора. Някогашният му другар му го върна тъпкано. Мярна и Убертино — монахът, който го предупреди за опасността преди две години. Младежът уж пееше увлечено, но очите му шареха из тълпата, изпълнени с любопитство. Конрад се запита дали някой от братята му спиритуали ще дръзне да дойде днес в черквата, или ще предпочетат да отпразнуват случая другаде — в безопасността на пещерите и колибите си, на тайните си явки в планините. Със сигурност монасите, които вървяха пред очите му, не бяха нито опърпани, нито недохранени като почитащите бедността.