И тогава Конрад забеляза човека, когото искаше да види най-силно — брат Салимбене. Скръстил ръце под огромния си търбух, хроникьорът вървеше редом до кльощавия Лодовико — неговата пълна противоположност. Конрад бе обзет от неистов порив незабавно да говори с тях за свитъка на Лео въпреки тържествения момент, така че хукна презглава по стълбите към долната черква. Единственият му шанс да научи дали ръкописът все още съществува, или е станал жертва на пламъците, беше да ги настигне пред манастира. Макар да му се щеше да има доверие на Джироламо, споменът за двете години в ада бе твърде пресен в главата му; знаеше, че може да минат години, преди отново да прекрачи прага на „Сакро Конвенто“ — ако изобщо някога го направи.
Почти ги беше настигнал, когато пътя му препречи един от цивилната охрана. Вдигна копието си пред него и го избута, заедно с хората наоколо, към стената, като откри път през тесния площад.
— Сторете път на дожа на Венеция — изграчи стражът. Екзалтираната тълпа притихна и от една носилка слезе пищно облечен благородник. Мъжът кимна наляво и надясно, приемайки поздравленията на зяпачите. Направи няколко крачки към входа на черквата, докато приказките зад Конрад внезапно секнаха.
Процесията на монасите също беше отминала напред. Конрад изведнъж остана без дъх, притискан от всички страни. Салимбене щеше да се наложи да почака. Върна се обратно нагоре по стъпалата, търсейки си място за наблюдение, когато чу зад себе си гласа на Амата.
— Брат Конрад! Ето къде си бил! Заповядай в къщи на вечеря.
— Ако мога — отвърна той. — Най-напред трябва да говоря с брат Джироламо.
— Ела непременно — повтори тя, сочейки му жената на носилката, но течението на тълпата го отнесе нагоре по стълбите, преди да е успял да чуе повече. Вдигна ръка към ухото си и махна безпомощно. Тя сключи длани умолително и той кимна — да, ще направи всичко възможно.
Най-сетне успя да си намери място близо до ръба на площада, където тълпата се оказа по-благосклонна. Видя маестро Роберто в компанията на граф Гуидо и внучката му. Икономът се ухили до ушите и помаха енергично с ръка.
— Виждал ли си подобно нещо, брате?
Конрад проследи жеста на иконома към площада. Множеството бе вперило поглед в базиликата, от очите на някои бликаха сълзи, биеха се с юмруци в гърдите и вдигаха длани към небесата. Други се смееха и прегръщаха стоящите до тях; Конрад дочу как двама души се извиняват един другиму и си искат прошка за сторени грехове. Имаше и такива, които стояха притихнали, със затворени очи и устни, мълвящи молитва. Както винаги, из тълпата сновяха амбулантни търговци, предлагаха пай с месо и сладкиши на онези, чиято ревностна отдаденост се подхранваше и с насъщния. Един мъж бе коленичил в последните редици на тълпата, свел ниско глава, тялото му опаковано плътно в тежко черно наметало въпреки горещото утро. Ръстът му, мрачният вид и широките рамене напомниха на Конрад за каещия се Якопоне и неговите безумни молитвени пристъпи. Макар че с какво се различаваше Якопоне от този човек, който възхваляваше несъществуващата стигма?
Заля го порой от емоции — мъка пред общата заблуда, която виждаше пред очите си, почуда пред въодушевлението на тълпата, възмущение към отколешната лъжа на Елиас, разпростряла пипалата си навсякъде около него. Хората вярват в чудеса, колкото по-нереални звучат, толкова по-добре — тази мисъл се пръкна някъде от дъното на паметта му. Спомни си за разговора си с Амата в планината край Губио; тогава й разказа за надпреварата, провеждана на Монт Ингино и трите групи, които носят към върха своите светци. „Все едно кой е победителят“, бе обяснил тогава на момичето. „Простият народ има нужда от прости образи, които да подхранват вярата му — а не от проповеди и поучения.“
Образи като смирен светец, белязан с раните Христови! Как само го човъркаха сега тези му думи! Все едно дали раните са истински или не — Конрад трябваше да признае реалността на онова, което виждаха очите му. Стигмата на свети Франциск подхранваше въображението и религиозното усърдие на вярващите от всички прослойки на населението, пък било то и в този единствен ден на възпоминание. Нима имаше право, нима беше длъжен да уронва тази вяра — дори да успееше да убеди някой от тези фанатични последователи да му повярва?
Коленичилият се изправи и обходи с празен поглед над главите на тълпата, пълните му със сълзи очи бяха зачервени от плач, сплъстената му пясъчноруса коса — рошава и заплетена. Той се молеше, глух и сляп за околната глъчка, дори когато малката Терезина, която също го забеляза, изтича и го дръпна за наметалото.