— Quid est Veritas?, попита Пилат нашия Бог. Какво е истина? За жалост на цялото човечество, не е оставил Исус да отговори. Всеки би искал да чуе отговора. Живели сме два пъти колкото теб, брате Конрад, много от тези години прекарахме в четене на хроники и истории с претенции за автентичност. Забелязали сме, че перата на писарите изписват изменчивата и гъвкава истина с лекотата, с която ковачът кове острието на меч.
— Но аз съм напълно прав за проказата на свети Франциск.
Григорий извърна глава, по лицето му се четеше болка, сякаш се стараеше да не обръща голямо внимание на проявената недискретност от страна на Конрад за директните му думи. Папата предпочиташе да говорят с недомлъвки по този въпрос.
— Някога един мъдрец си представил, че Бог е скрил в дясната си ръка цялата истина за вселената. В лявата си ръка Създателят носел само активното търсене на истината, включително условието, че човек винаги ще бърка в нейното търсене. И рекъл Бог на мъдреца: „Избирай!“ Човекът смирено поел лявата ръка на Господа и отвърнал: „Небесни отче, абсолютната истина принадлежи единствено на Тебе.“ — След малко папата додаде със свистящия си глас: — Днес на площада вероятно си забелязал, че истината, в която си се вкопчил, не е толкова проста и толкова абсолютна. Твоята истина ще е копие, пронизващо в сърцето вярата на хората.
Конрад сведе глава. Пришпорен от убежденията си, бе прекрачил собствените си граници. Дължеше на първосвещеника пълна преданост, както и благодарността си.
— Прости ми, свети отче, за гордостта. — Затвори очи с мисълта, че сърцето му всеки миг ще се пръсне от смущение и вълнение. Продължи тихо: — Докато наблюдавах тълпата, стигнах до същото заключение като Ваше светейшество и ще се разкайвам навеки, ако разколебая вярата на хората. Казах си, явно не му е сега времето за откровения. Но все пак от уважение към същата тази истина не е ли редно поне да оставим бележка в някаква хроника, която да е в полза на хората, които идват след нас?
— Не. — Отрицанието прозвуча тихо, но категорично, папата вдигна ръка на рамото му. — Не, сине мой. — Конрад пак вдигна лице, изненадан от внезапната нежност на папата. — Но все пак ти дължим нещо в замяна на изтърпяната от теб болка, а и защото… защото, просто казано, сме съгласни с брат Джироламо, че вероятно си прав. Откритието ти не бива да претърпи повече… от временна смърт. Когато Бог пожелае, Той може да ни възкреси, така както възкреси Своя Син. И така, предлагаме ти следното: един брат ще те придружи до Ла Верна; чрез него можеш да започнеш устната традиция за твоя Франциск Прокажения. Устна, не писмена. Не бива да правиш нищо повече от това, останалото остави в Божиите ръце.
— А мога ли да избера сам човека, който ще ме придружи?
Папата кимна.
— Стига генерал-министърът да одобри избора ти. Дано Бог даде да го одобри, рече си Конрад. В душата му изведнъж пламна въгленът на надеждата. Заедно с това го обзе и неочаквано спокойствие, усещането, че някой монах от някое бъдещо поколение най-сетне ще извади наяве измамата на Елиас. Усети как си възвръща решителността, но не каза нищо за това на папата.
— Ако брат Джироламо беше тук, бих го помолил тази вечер да разполагам сам с времето си, за да мога да се сбогувам с Орфео и булката му. Обещах да ги посетя за вечеря.
— Това не е проблем, брате. И, моля те, прибави към своите поздрави и моите, защото изпитвам дълбока обич към този човек. — Григорий замълча, усмихнат, после попита: — Кога ще дойдеш за спътника си?
— Ако е възможно да се срещнем утре сутринта, след третия час, при Порта ди Мурорупто…
Папата кимна и се съгласи да предаде молбата му, после изпрати Конрад до входа на базиликата. И така дилемата, тормозила Конрад от срещата му с брат Джироламо, се разреши с категоричността и неизменността на папски указ.
По време на срещата на Конрад и папата площадът на свети Франциск се бе изпразнил, а тълпата се бе разпръснала, понеже вече беше време за вечеря. Самотен помияр претърсваше останките, хвърлени от поклонниците между паветата, и дойде да подуши и глезените на монаха. Кучето го последва до края на площада и Конрад за пореден път си помисли колко много му се иска да се върне при горските си приятели, от последната среща с които бяха минали цели три години. Погали кучето по главата, обзет от внезапна тъга по Киара, опитомената сърничка, която обикаляше около колибата му. После викна на животното да се връща на площада и продължи сам по пътя си.