— Ето ти един пример за предимствата на отшелническия живот. Реката долу е толкова широка, че дори мускулестият Херкулес не би могъл да хвърли камък през нея. Дърветата покрай бреговете й, които от тук изглеждат като зелени туфички, всъщност са по-високи от десетима души, качени един връз друг. От такава височина човек вижда света през Божиите очи, вижда го в цялата му нищожност — гледка, заслужаваща да бъде описана в томове философска литература. Отпий от нея, докато имаш тази възможност, сестро.
Нямаше как да разбере дали тя наистина е отпила, но поне не му възрази. Поведе я по ръба на скалата, докато стигнаха до тесен перваз, който прекосяваше сипея на запад.
— Ето я нашата пътека. Няма да е зле да си вържеш сандалите на кръста, за да усещаш земята по-добре с пръстите на краката си. — После додаде: — Ако се върнем и утре тръгнем наново от колибата, ще загубим само ден път.
Амата присви очи и огледа внимателно козята пътека, за да прецени трудностите. Устните й помръднаха и Конрад се запита дали си е прочела молитва, или просто си е казала нещо, за да си вдъхне кураж. Хрумна му да я попита дали не би се чувствала по-сигурна, ако се хване за шнура, пристягащ талията му, но това би било открита покана към физически контакт и той се въздържа.
— Готова ли си? — попита накрая.
Момичето преглътна, пое си дълбоко дъх и кимна, после си изу сандалите.
— Не гледай надолу — предупреди я той, докато тя ги връзваше на кръста си. Той увеси торбата с храната отзад на шнура си. — Застани с лице към стената и се плъзгай странично, като опипваш за хватки. Не мисли колко дълго вървим. Просто се съсредоточавай върху всяка следваща стъпка.
Той се взря в лицето й. Стори му се още по-бледо от обичайната й белота. Макар тя да прехапа долната си устна, в очите й блестеше същата решителност, която той видя и на тръгване от колибата.
— Е, добре. Нека Бог ни закриля — помоли се Конрад. Прекръстиха се и застанали рамо до рамо, прекрачиха към ръба на света.
Макар допреди миг да би посрещнал с радост разхладителен полъх вятър, Конрад благодари на Бога за неподвижния въздух в момента. По врата и гърба му пълзяха струйки пот, същински буболечки, махна с ръка да разгони рояка комари пред очите си. Съзнаваше ясно, че дори и един мощен порив на вятъра откъм долината би издул дрехите им като платна и би ги отлепил от скалата като семена, издухани от глухарче.
Докато напредваше сантиметър по сантиметър, разчисти с крак пътеката от камъчета, за да улесни Амата. Тя го следваше плътно, по-тиха и от падащите отвесно камъни. Той предположи, че и нея, също като него, я сърби навсякъде. Ако не друго, поне новата й дреха бе далеч по-тежка от неговото отъняло расо. Зачуди се какви ли мисли й минават през главата, но не му се щеше да й нарушава концентрацията с въпроси. Само сегиз-тогиз й прошепваше по нещо насърчително.
— Стъпка напред… още една…
Стигнаха до чупката, която бележеше средата на разстоянието. Конрад знаеше, че минат ли оттатък, пътеката се разширява и дори има една ниша, където биха могли да си поемат дъх и да освободят напрежението, стегнало ръцете и раменете им. Извърна се да каже на Амата за перваза точно в мига, в който камъкът, за който тя се беше хванала, се откърти в ръката й. Тя изпищя пронизително и политна назад. Конрад се пресегна и я сграбчи за ръкава, за да я задържи. Над главите им се чу трополене, заваляха камъчета.
— Бързо! Трябва да се скрием зад завоя — подкани я той.
Амата беше залепнала неподвижно за скалата. Падащите късове вече бяха по-големи, сипеха се като дъжд отгоре им. Един камък с големината на човешка глава се стовари върху рамото й. Тя изпищя, Конрад я хвана през кръста, пръстите му се вкопчиха в дрехата й и той почти я извлече, почти я придърпа към себе си.
— Хайде, давай! Не се отказвай точно сега!
Краката на Амата се приплъзнаха леко напред. Като използва свободната си ръка, за да се държи за скалата, Конрад я поведе стъпка по стъпка напред през сипея, докато стигнаха до чупката, зад която пътеката се разширяваше. Сложи я да седне с опрян в скалата гръб. После се отпусна до нея, без да сваля ръка от раменете й. Изведнъж през тялото й премина мощна тръпка и тя се затресе цялата. Понечи да каже нещо, но зъбите й тракаха така, че нищо не й се разбираше и тя се задоволи с тихичък стон.
Конрад бе виждал подобна реакция и преди, когато в колибата му влетя уплашена до смърт лисица, преследвана от ловджийски хрътки. Той успя да затвори вратата, преди преследвачите да са надушили следата на жертвата. Държа вратата затворена, с разтрепераната лисица, приседнала на задните си крака, докато след кучетата се появиха група запъхтени ловци, които задумкаха силно да им отвори.