Единственият неразрешен въпрос касаеше съществуването или местонахождението на липсващия ръкопис на Лео. Конрад се бе надявал да зададе този въпрос на Джироламо, но сега, когато генерал-министърът заминаваше за Венеция, този шанс му бе убягнал. Пък и знаеше, че дори да намери начин да попита брат Салимбене или библиотекаря, едва ли ще получи честен отговор. Оставаше му само пак да се прокрадва нощем в библиотеката и да се опитва да откърти разхлабени дъски на библиотечен шкаф — опит, който се надяваше никога повече да не му се налага да повтаря. Но спътникът му до Ла Верна… след като наследи историята за проказата на свети Франциск… вероятно би поел ангажимент и към Леовата хроника.
Докато завиваше по познатия път към дома на Амата, Конрад си даде сметка, че внезапният обрат на събитията всъщност му донесе усещане за спокойствие и облекчение. Цели три години Леовото съобщение бе потискало крехката му душа като обилен снеговалеж, бе напрягало всяка негова фибра. Но пламъкът на папския авторитет в крайна сметка разтопи този товар и той се усещаше олекнал и възвърнал изправеното си положение. Игото на сляпото подчинение носеше в себе си освобождаването от детинската безотговорност. Изчезналият ръкопис на брат Лео представляваше поредният товар, още една тежест, която той с готовност щеше да предостави в Божиите ръце. Вече очакваше с нетърпение оттеглянето си на Монте ла Верна; искаше му се да се разтовари от всичко, трупано досега.
Щом пристигна в дома на Амата, завари цялото домочадие събрано в голямата зала, вечерята беше по средата. На масата за прислугата седяха и четиримата мъже, които носеха носилката пред долната черква сутринта. Отблизо той най-сетне разпозна онзи, който му се бе сторил познат: прислужникът на Розана, който му носеше храна в планинската колиба всяка седмица.
Конрад се завтече нетърпеливо към главната маса, запазена за семейството и специални гости, но Розана я нямаше там. Раменете му увиснаха. Това разочарование му беше познато; беше го изпитвал и преди — в онази сутрин, когато замина за манастира, а Розана не дойде да го изпрати.
Амата улови погледа му и му направи знак към празното място, което пазеше между себе си и граф Гуидо. Гуидо поздрави монаха сърдечно и се отмести по-встрани на пейката, докато Амата правеше знаци на помощника в кухнята да донесе още един прибор. В главата му се завихриха спомени от отшелническите му дни; сети се за приказливата девойка, която мяташе зърна грозде в устата си едно подир друго, докато го гълчеше в собствената му колиба. Зрялата млада жена до него бе живата награда за мъдростта и търпението на дона Джакома.
— Обещах ти изненада, Конрад! — рече Амата. — Поканих мона Розана в Асизи за празника на светеца, макар че тогава не знаех за болестта й. Надяваме се, с благословията на свети Франциск, състоянието й по време на гостуването й тук да се подобри.
— Колко тежко е положението й? — попита Конрад. Лицето на Амата помръкна.
— Много. Знахарят смята, че само чудо може да я спаси. Събрали са й се твърде много тежки бременности. Благословията и проклятието на нашия пол. — Успя да му се усмихне едва, спомнила си, че след по-малко от година вероятно и нейният живот ще виси между чудото и смъртната опасност на бременността и раждането.
Конрад зарови челото си в шепи и стисна зъби. Най-скъпата му приятелка от детството да е принудена да страда, понеже съпругът й е бил самодисциплиниран колкото разгонен пръч! Нямаше година през време на брачния им живот, през която тя да не беше бременна. Колкото и ядосан, отчаян и безпомощен да се чувстваше, част от него нямаше как да не признае, че Розана и Куинто просто бяха изпълнявали библейската заповед да се множат и плодят. Дали животът й би бил по-различен, ако се бе омъжила за някой като него?
Амата отпи от чашата си. Докосна го по ръката и додаде:
— Разпитва за теб, откакто е пристигнала.
Монахът понечи да стане незабавно, още преди прислужникът да му е сервирал вечерята, но Амата го стисна за ръкава.
— Сега тя си почива, Конрад. Първо хапни и ни разкажи какво си намислил. Надявахме се да поостанеш при нас известно време. Якопоне също би се радвал на твоята компания.
Тя кимна към дървена пейка под едно от паната на стената. Терезина бе привършила с вечерята и седеше до баща си, отпуснала глава на рамото му и стиснала огромната му ръка в малките си шепи. Каещият се въртеше бавно глава насам-натам.
Потъването на Якопоне обратно в онова състояние обезсърчи Конрад. Покри лицето си с длан, после набързо обясни, че на следващата сутрин заминава.