— Не. Само в момичешките си фантазии — и сега, в зрелите си сънища. Мисля, че той е най-наивният глупак сред живите хора, след като не забеляза нищо през всичките тези години.
— Познавала си го още като момиче? Защо не си му признала чувствата си, вместо да се омъжиш за непознат?
— Нали знаеш, Конрад, дъщерите нямат право на глас в тези неща. Признах му любовта си, споделих и с родителите си — в нощта, когато ми казаха, че съм отредена за Куинто. Избухнах до лудост и се заклех, че ще се омъжа единствено за… теб. Как мислиш, защо толкова се разбързаха да те пращат в манастир? — Сламеникът прошумоля, щом тя с усилие се завъртя на една страна. — И виж докъде стигнахме. Две раздърпани стари парцалени кукли, които биха били най-щастливата двойка на света. Знам, че и ти ме обичаше, макар онова да беше само недорасла момчешка любов.
Буцата в гърлото на Конрад му пречеше да й отговори. Светлината на изгряващата луна облиза ъгъла на стаята, проправи си път през увисналите клони на дърветата и се лепна за стената. В този самотен и блед лъч светлина Конрад внезапно разпозна собствения си самотен живот.
— Кажи го, Конрад. Нека се сбогувам с теб в мир.
Той стисна ръката й между дланите си, прокара върховете на пръстите си върху нейните.
— Знаем, че душите ни няма да умрат, Розана — пророни накрая с дрезгав глас. — Няма смисъл да влагаме толкова много в сбогуванията. Един ден пак ще се срещнем, на по-щастливо място.
— Кажи го, Конрад, моля те.
Той се опита да стане на крака, но ръката й се вкопчи в неговата.
— Конрад!
Пусна я и остави ръката й на корема й.
— Бог ми е свидетел, че те обичах, Розана. До този миг Бог едничък знае, че никога не съм спирал да те обичам. Точно в този момент го осъзнавам и самият аз. Предполагам, че това е доказателство, че наистина съм наивен глупак, както каза.
Опря устни в потното й чело, после я подхвана под мишниците и почти я повдигна от сламеника. Притисна я до гърдите си в продължителна прегръдка, като се бореше да преглътне сълзите, на които му се щеше да даде воля, и накрая я пусна. Положи тялото й върху сламеника и този път позволи на устните си да докоснат нейните.
— Благодаря ти, Конрад — прошепна тя.
— Addio, Розана. Довиждане, приятелко.
Изправи се на крака и се затътри към вратата. Спря се, стиснал рамката, загледан в късчето искрящо небе, което се виждаше през прозореца.
— Ще се видим там — рече той, кимайки към звездите.
Конрад излезе през вратата със забързана крачка. Тръгна по осветената от луната пътека към двора на Амата. Там светлината се заплете в снежнобялата му брада, озари я и привлече облак мушици, които закръжиха около главата му и се загнездиха в косата му. Така му се искаше да пусне корени тук, насред купчината отломки, да се покрие с мъх и лишеи като някой древен дъб и да предложи гостоприемството си на милион насекоми, хвърляйки сянка върху благородното домакинство на Амата с широките си листа, като протяга клони след чевръстите й дечица.
Но поклонничеството не му позволяваше подобен лукс. Неговата посока беше друга. Нямаше предвид Монте ла Верна — това явно бе само спирка по пътя му. Крайната му цел беше царството Божие — царството, скрито в самия него, както учи Христос.
Утре ще прехвърли Леовия товар върху плещите на избраника си, който щеше да го придружи в пътуването — монаха от следващото поколение, брат Убертино. Въпреки усилията си до момента все още не бе открил Бога; нямаше го и в опърпаната сива роба, която покриваше треперещите му рамене. Знаеше, че Отецът живее много по-надълбоко от човешките копнежи, от парчето овъглен пергамент в джоба му и от чистата душа на ордена, която този пергамент символизира; от огромната базилика, изневерила на тази чиста душа. Много по-надълбоко от всичко, за което Конрад можеше да се сети и да назове, дори от най-правдоподобната представа за Бога, плод на най-чиста фантазия.
Беше убеден, че пътят към Бога ще се изгуби, обвит в тайнственост, ще изчезне нейде в небитието, но не на определено място, не и в празното. А навсякъде, където има любов. Защото е речено, че „Бог е любов“.
И там, в сърцето на неподправената любов, той знаеше, че пак ще срещне Розана.
Епилог
След времето, прекарано на Монте ла Верна, брат Конрад от Офида си спечели славата на странстващ проповедник и мечтател. Постоянно отдаден на каузата на спиритуалистичното крило на своя орден, той почина в манастира „Санта Кроче“ в Батиста през 1306 г. и по-късно бе признат за блажен. Негов съвременник, брат Анджело Кларено, свидетелства, че Конрад е носил своята роба в продължение на цели 50 години — един вид признание както за неговото упорство, така и за издръжливостта на материала. Шестнайсет години след смъртта му разбойници от Перуджа откраднаха тленните останки на блажения Конрад и ги скриха в собствения си град. В края на XIII век Убертино от Казале застана начело на братята спиритуали. В своята книга Arbor Vitae („Дървото на живота“) той споменава изгубения ръкопис на Лео. Убертино цитира онези откъси от ръкописа, предадени му от брат Конрад, но е обявен за лъжец, понеже не показва оригинала на текста, който така и не е открит. През 1294 кардинал Бенедето Гаетани е избран за папа Бонифации VIII и вкарва папската институция в най-дългата и тежка криза в историята. Ако някой повярва на предположенията на Конрад, че пророчествата на абат Йоахим Флорски наистина сочат лето 1293, би имал пълното право да твърди, че Бонифаций символизира мерзостта на запустението, предречена във виденията на абата.