Пролог
Симоне от Рока Паида огледа пътеката, откъдето трябваше да се появят монасите. Хайде, гнусни църковни мишки, елате ми. Да приключваме с тая жалка история. Рицарят се изправи на седлото и освободи меча в ножницата си. Езикът му бе пресъхнал като вълна.
Тълпата го изнервяше. Цяла сутрин на площада прииждаха зрители, без да ги е грижа, че газят в кал до глезените и че всеки момент върху им заплашва да се излее поредният проливен дъжд. Главният управител на града, кметът Джанкарло, бе обявил деня за празник и нито пролетният дъжд, нито дори издигнатата през нощта бариера не бе в състояние да развали празничното настроение. Цивилните пазачи на Джанкарло бяха довлекли талпи и мраморни блокове от недовършената горна черква на новата базилика, за да натрупат ниска ограда от другата страна на площада. И сега тъпчеха хората зад нея като риба в развъдник, а ония се блъскаха и провираха, за да си осигурят по-добра видимост. Колкото повече народ се стичаше, толкова повече растеше врявата. Някои напразно напрягаха слух да чуят песнопенията на монасите през глъчката. Оставаше им само да се взират в посоката, накъдето гледаше и Симоне.
Най-сетне конникът забеляза над пътеката да се стеле димен облак от тамян. Високо над него стърчеше разпятие, а отдолу се мержелееха кепетата на момчетата, които клатеха кадилниците. Процесията стъпи на площада. Вече бе твърде късно за лоши предчувствия.
Симоне бе разположил конниците си с лице към входа на горната черква. Кимна им и намести шлема на главата си, като преди това докосна кичура за късмет. Ръката му, хванала ефеса, потръпна, коленете му се притиснаха към хълбоците на коня. Гърлото му бе тъй сухо, че едва преглътна, после леко смушка животното и го насочи към пролуката между зяпачите и процесията.
Пляскащите в калта копита и измамно лекото подрънкване на рицарските доспехи бяха почти изцяло заглушени от песнопенията, докато двете колони от кардинали в червени раса и филони напредваха като величествена стоножка по дървената пътека, наредена през площада. Нито те, нито епископите в хермелинови одежди зад тях не трепнаха при вида на приближаващите коне. Не се разтревожиха и хората, които се блъскаха и падаха на колене зад барикадата.
А и защо да се тревожат? Та това бяха воините от Рока Паида — крепостта на билото на планината, която бранеше града от опасности. Всички бяха чули слуховете, че злосторници от Перуджа кроят планове да похитят тленните останки на светеца. Или поне Симоне така се надяваше. Разчиташе на изненадата като на свой най-силен съюзник.
Зад епископите вървяха монасите, а в средата на колоната — носачите на ковчега. Прекосиха площада от юг, покрай ниския каменен зид по периферията му. Разпятието, кардиналите и епископите вече се бяха изгубили по прашната пътека, която слизаше към долната черква, и бяха спрени да изчакат, без да развалят колоната, в двора пред сградата.
Часът на Симоне удари. Щом ковчегът стъпи на пътеката, той изкрещя: Adesso! Сега!, и заби шпорите в ата. Животното скочи към процесията и започна да мачка наред с предните си копита, както бе обучено да атакува в битка. Изпращя кокал и един монах, покосен от мощния набег, се строполи със сърцераздирателен вик; друг предпочете да се хвърли през зида, за да избегне едрия кон. Симоне се ухили под забралото и продължи да сече наляво и надясно с меча си. Докато бавно въртеше ата си в кръг, забеляза как цивилните стражи се опитват да удържат зрителите, напиращи да прескочат барикадата.
— Преградете подстъпа към пътеката — извика той на конника до себе си. Двама от хората му вече се бяха насочили към ковчега и изтласкваха носачите към долния двор. В първия момент монасите дори улесниха работата им, като сами се втурнаха към черквата, за да подирят закрилата на кмета, застанал в долния край на пътеката, заобиколен от цивилната си охрана. Но вместо да осигурят на духовниците очакваната закрила, хората на Джанкарло ги прогониха от двора с копията си. Настана суматоха, разхвърчаха се митри и раса, мъжете прибираха полите на одеждите си и се блъскаха да се доберат до ковчега. Монасите твърде късно осъзнаха, че са попаднали в капан.
Симоне пришпори коня си по склона над пътеката. Точно под него един монах се беше вкопчил в ръкава на страж от кметската охрана и пищеше пронизително. Стражът го блъсна с металния обков на ръкавицата си, събори го на пътеката и конят на Симоне инстинктивно прескочи падналия човек, без да забавя устремния си галоп надолу.
Рицарят извърна поглед едва когато се озова в ниското. Качулката на монаха бе отхвръкнала назад и под нея се виждаше дълга черна плитка. Вдовицата от Рим! Дявол я взел! Що щеше тя редом с монасите! По бузата й течеше кръв. Някак си успя да се надигне, но нито забеляза раната си, нито пък я беше грижа. Закани му се с юмрук и го стрелна със зелените си очи.