— Това е убежище — подвикна той на мъжете. — Брат Фокс6 пожела да намери убежище в този отшелнически дом.
През една дупка във вратата той не изпускаше от поглед ловната дружинка, общо взето, шайка пройдохи, като се надяваше, че репутацията му на ексцентричен самотник и свят човек ще ги възпре и те няма да нахлуят в колибата му. Защо да рискуват да ги прокълне и да застрашат душите си заради някаква си лисица? В погледите, отправени към дома му, се четеше от възмущение до ярост. Размениха си гневни слова, но в крайна сметка обърнаха конете и си заминаха. Извикаха кучетата си и се отдалечиха надолу по пътеката, освобождавайки планината му от присъствието си.
— След малко треперенето ще отмине, сестро — рече й той. — Нарича се „хорото на свети Вит“. И най-дръзките воини изпадат в подобно състояние след края на победна битка.
Започна да я люлее лекичко — като баща, който успокоява уплашеното си дете — и за своя собствена изненада затананика люлчина песен. Имаше чувството, че е прегърнал своята младост, защото щом притвори очи, сякаш видя пред себе си Розана — онази шестнайсетгодишна Розана от спомените му, а не пухкавата трийсетгодишна жена, оцеляла след осем бременности и родила три живи деца, която веднъж седмично му изпращаше храна в колибата. Амата дори издаваше онзи познат лъх на риба, който му напомняше за децата в Анкона и който навярно се бе просмукал в тялото й от свитъка на Лео.
Щом преминаха зад завоя на пътеката, пред очите им се ширна съвсем друга гледка. Конрад вдигна ръка над долината. Тук-там върху оголените скали се открояваха жълто-кафяви камъни.
— Онова село там се казва Сасоферато, а в далечината вдясно се вижда Фосато ди Вико. Ако бяхме избрали южния маршрут, щяхме да имаме четири дни път до там.
Сърцето му се изпълни с нежност — чувство, което би го обзело по време на размисъл за Светия младенец. Но той не бе подготвен за чувства на привързаност към жена от плът и кръв. Конрад се стресна, че Господ може да го блъсне от пътеката, ако той се поддаде дори за миг на импулса. Подири в себе си поне частица от противоречивите чувства, които го бяха обзели, преди да тръгнат по сипея, но уязвимостта на Амата бе отмила от душата му точно тази утайка. Въпреки цялата си нетактичност и нахалство, въпреки дързостта си тя се нуждаеше от неговата закрила.
Амата постепенно спря да трепери и той свали ръка от раменете й.
— Сега вече ще се оправиш — увери я Конрад, като не й даде възможност да изрече думите, които бе сигурен, че напират на устните й. Трябваше да смени темата, при това бързо: — Как е рамото ти? Можеш ли да си движиш ръката?
Обзет от желание да помогне, той я хвана за ръката и се опита да я повдигне. Вместо мускул напипа през ръкава й нещо твърдо като кокал и доста дебело. Амата си дръпна ръката и едва не подскочи.
— Не е счупена, но като се върна в „Сан Дамиано“, едва ли ще мога да помагам много-много за гроздобера. — Премести си краката и се опита да се надигне. — Да вървим, а?
Като докосна онова, което тя криеше под ръкава си, Конрад я предизвика да продължи напред. Понечи да я попита, но реши, че не е моментът да й оказва натиск.
— Сигурна ли си, че нямаш нужда от още малко почивка? Повечето хора не се възстановяват толкова бързо след допир със смъртта. Особено човек, израсъл под чужда закрила като теб.
Думите му трябваше да прозвучат успокояващо. Лицето й пламна, очите й се свиха на цепки.
— Под чужда закрила ли? Че какво знаеш ти за живота ми? — попита тя. Отвърна очи от него и се загледа в края на пътеката. — Понякога си голям глупак, брате, но поне току-що ми напомни, че има още една причина да се върна в Асизи жива и здрава. — Опита се да стане, опирайки се на здравата си ръка.
— Почини си още минутка, сестро — подкани я той. — Кажи ми какво имаш предвид.
Извинението му бе доста нескопосано. Би трябвало да означава нещо като: „Ако знаех повече за теб, нямаше да правя глупави забележки.“
— Ако сляза до долу жива и здрава, може и да ти кажа — отвърна Амата.
Небето започваше да се заоблачава и от югоизток се надигаха мълнии. Далечните разхвърляни хребети придобиха вид на враждебни, брулени от ветровете вълни, докато сумракът се сгъстяваше и ги обгръщаше. Тези облаци може би вещаеха дъжд. Или по-лошо — изстиващият въздух можеше да завихри теченията, от които Конрад се бе опасявал по-рано. Наистина бе време да тръгват.