— Вярно е, има и злонамерени господари, също както има и добри и лоши селяни. Всички те са част от Божия замисъл.
— И аз познавах добри хора. — Гласът на Амата се изпълни с копнеж. — Баща ми беше достоен и честен човек. Но хора като Джанкиото Малатеста… — Устната й потрепери, лицето й се изкриви първо от мъка, после от гняв. Конрад усети, че тя най-сетне ще започне да говори.
Отшелникът мълчаливо огледа дъбовата горичка, която покриваше склона под тях. Между клоните прелитаха скрити от сенките птички, песента им долиташе накъсана и приглушена.
Той подуши въздуха. Усещаше приближаващата буря, птиците вероятно също я усещаха. Знаеше от опит, че първият дъжд за сезона обикновено е проливен и напоителен. Добре поне, че двамата с Амата щяха да разполагат с достатъчно дърва, че да си осигурят хубав огън и да прогонят влагата. Под дърветата беше пълно със счупени от вятъра клони, а по-добри от дъбовите подпалки няма.
Премисли идеята за противоречивия на пръв поглед образ на селянин с благороден дух, който по всяка вероятност прилягаше най-добре на бащата на Амата — не беше трудно да се усъмни в този образ, при положение че всеки девет от десет селяни обработваха земята. От опит знаеше, че повечето селяни и дребни фермери са твърде заети да се занимават с възвишени идеали. За тях религията едва ли не се изчерпваше с шепа магии и заклинания, с които плашеха болестите и предизвикваха обилна реколта. А случеше ли се празник, който да ги откъсне от ежедневните им задължения, се отдаваха на пиене, кавги и всякакъв род безпътни дейности. Но пък в качеството си на изповедник Конрад се бе сблъсквал и с редки изключения, с ратаи, които бяха далеч по-духовно извисени от своите господари.
— Господарят тормозеше ли баща ти? — попита той накрая.
Амата изпухтя.
— Да го е тормозел ли? Баща ми се молеше на Господ, невъоръжен, заедно с жена си и децата си в семейния параклис, когато дявол в човешки образ връхлетя през вратата и го посече. Мама се хвърли върху мъртвото му тяло, а синът на същия този Сатана прокара меча си и през двама им. Брат ми се опита да избяга, като скочи през прозореца. — Тя замлъкна. — Докато падаше, извика името ми. После притихна навеки. — Зарови лице в шепите си. Раменете и гърбът й се разтресоха от болка, но стоновете й останаха безмълвни. — Не знам дори дали са ги погребали подобаващо.
Конрад плъзна поглед към дърветата, под чиито клони сенките се сгъстяваха. Не му се щеше да зададе следващия си въпрос, но след като бе чул историята дотук, трябваше да узнае и останалото.
— Ти как се спаси?
— Хукнах да бягам, но се подхлъзнах в кръвта на родителите си. Плочите по пода на параклиса бяха облени в кръв. Помня как ми мина мисълта, че подът и кръвта са почти еднакви на цвят. Сякаш бях попаднала в кошмар, в който плочите наистина започваха да се разтапят. Имах чувството, че като се събудя, всичко ще се окаже само сън. Обърнах се и видях над главата си вдигната секира. Казах си, че е мой ред. Но не ми било писано да се отърва толкова леко. Предводителят им извика на рицаря да възпре ръката си. Бях едва на единайсет години и искал да ме направи прислужница на дъщеря си. Нападателите ме взеха със себе си.
— И тя е била жената, отишла в „Сан Дамиано“, така ли?
— Да. Тя мрази съдбата със същата ярост като мен. — Амата изопна гръб. Тонът й се беше поуспокоил. — Господарката ме взе като част от зестрата си към манастира. Аз бях дълбоко развълнувана, макар че по принцип не давам и пет пари за живота там. Но по-скоро бих се убила, отколкото да остана при баща й и братята й.
— И да прокълнеш душата си, като посегнеш на собствения си живот — припомни й Конрад. — Семействата ви мразеха ли се, Амата? Да не би да ви е разделяла вражда или кръвна мъст?
— Не. Всичко опираше до сребро и злато. Три отнети живота — най-малко — и не знам колко слуги, послужили като изкупление. Имението ни се намира там, където се срещат границите между Перуджа, Асизи и Тоди. Наричаме го „Колдимецо“ — „хълмът по средата“. Естествено, изисквахме такса от търговците, които прекарваха стоката си през нашата земя. Търговците на вълна от Асизи викаха и ни заплашваха, но татко и брат му Гуидо им отвръщаха със смях и на свой ред им отправяха заплахи. Впоследствие господарката ми разказа, че тъкмо един от търговците на вълна наел баща й да ни убие.
Тя сякаш гледаше сенките, които пълзяха по хълма към тях, но Конрад предположи, че всъщност виждаше наново окървавения параклис на Колдимецо. След дълго мълчание тя се обърна към него и сви рамене.