— Ето това означава в моя случай да живееш под чужда закрила — заключи накрая тя. В гласа й не бе останала и следа от страха и настървението.
Това е и причината да иска да се върне в Асизи на всяка цена, помисли си Конрад, както и причината той да не се меси. Имаше чувството, че съберат ли се хора на едно място, неизбежно избухва война. Градове и държави си оспорваха пътища и територии. Вътре в рамките на града гвелфи от средната класа и гибелини от аристократичните среди се напъваха да доказват верността си към папата или към светия римски император. Семейства влизаха в битки, за да разрешат отколешни спорове, деца убиваха родителите си, както и се изтребваха едни други, за да получат по-бързо наследството си. Насилствената смърт бе обичаен край на живота на един благородник, а за редовите граждани безкрайните дуели, погребения и съдебни процеси се бяха превърнали в театъра на живота. Вдовците, вдовиците и сираците се рояха, всички се опитваха да си отмъстят. Искрата на вендетата поддържаше огъня у много разбити животи.
— Не каза нищо за другите ти близки — рече той накрая. — За чичо ти Гуидо и неговото семейство. Те не пострадаха ли при нападението?
— Не. Мерзавците са избрали най-подходящия момент. Същия месец братовчедка ми Вана трябваше да се ожени за нотариус от Тоди. Майка й и баща й бяха заминали за града заедно с нея, за да подготвят тържеството. След броени дни трябваше да заминем и ние.
Тя лежеше по гръб в прахоляка, затворила очи. Постепенно взе да си тананика тихичко популярна погребална песен. Потъна дълбоко в тайно кътче на съзнанието си и Конрад разбра, че няма да чуе повече.
Сигурно се е молила често през изминалите пет години въпреки нарастващата омраза и желание за мъст. Сигурно се е питала защо чичо й не е дошъл да я вземе. Може би дори не е знаел къде са я отвели или кой е извършил убийствата. Сигурно се е върнал от Тоди и е заварил жестока касапница. Прислугата вероятно е избягала или ако са останали, не са могли да кажат кои са извършителите.
Запита се още и що за рицар ще се съгласи да извърши убийство срещу заплащане. И защо Амата е останала в „Сан Дамиано“? Защо се е съгласила, въпреки огромния риск, да му донесе писмото на Лео, при положение че е имала възможност да избяга и да пропътува далеч по-безопасния маршрут до Колдимецо? Вероятно се е опасявала, че няма при кого да се завърне у дома си. Колкото повече опознаваше това момиче, толкова по-объркан и заинтригуван се чувстваше Конрад.
Отвътре му напираше да я погали по главицата, както бе направил с треперещата лисица. Но щом понечи да протегне ръка, усети как слабините му се свиват болезнено и възприе това като предупреждение да не я докосва.
— Искрено съжалявам, Амата — рече той.
— Не си хаби съжалението — тросна му се тя. — То няма да върне семейството ми. — Изобщо не отвори очи, но той видя как в ъгълчетата им са се събрали сълзи.
Използва случая, за да огледа по-подробно лицето й с надеждата да открие някакъв белег, който да му помогне да разбере по-добре тази загадъчна жена дете. Беше стиснала здраво зъби, по слепоочията й се стичаха сълзи, които попиваха в земята. Тя бе разкрила пред него най-уязвимата страна на съществото си и той стана свидетел на нейната безпомощност. Но острият й отговор донякъде го освободи. Върна го обратно в действителността. Втренчи се със страхопочитание в ръката си — същата, с която за малко не я погали по главата. Бе на косъм да разнищи всичко, което бе натрупал в духовен аспект в продължение на годините усамотение.
Като малък обичаше да се гмурка за медузи в пристанището на Анкона. Веднъж по време на медитация се улови да сравнява медузите с човешката душа. Оставена да изсъхне на слънцето, медузата става лека и пореста, също като душа, оставена под ослепителните лъчи на Божията благодат. Преди Амата да пристигне в хижата му с писмото, се бе надявал собствената му душа едва ли не да е постигнала това безтегловно състояние. Но през последните два дни духът му натежа и се разплу, след като попи първо грижите на Лео, а после и на момичето, след като набъбна от отдавна забравени чувства. Изведнъж отчаяно му се прииска да остане сам.
— Отивам да потърся удобно място за пренощуване — рече й. — Тази нощ ще се излее проливен дъжд. Няма да се бавя.
Амата отвори очи. Той развърза шнура на колана си, стана и изтупа прахоляка от дрехата си. Докато се отдалечаваше към дърветата, се обърна и погледна за последно самотната фигура, просната на хребета, после наведе глава и потъна в мрачните дебри.