Merda! Само това ми трябва. Монаси на пътя. При това от ония, просещите. Предния път, когато Примо бе срещнал едно падре на пътя, майка му се спомина от коварната болест. Дълбоко в мозъка на костите си усещаше, че именно тази злощастна среща е причинила смъртта на женицата. Подобно на съселяните си, и той изпитваше смъртен страх от свещеници, но за разлика от останалите се изправяше пред страха си с високо вдигната глава. Щом монасите понаближиха, Примо ги стрелна с открито враждебен поглед.
— Нямам пари, нито излишна храна и не ми е нужно избавление — извика им той. Нисичкият избухна в тъничък, едва ли не женски кикот. Фермерът поклати глава в отвращение. Значи не били двама свещеници. А само един содомитски отец с курвата му послушница. Той самият беше голям развратник и не пропускаше да отбележи бройка в някое тъмно ъгълче на селско празненство. Но никога не го правеше с малки момченца като някой грък езичник.
Примо се хвана за каручката си и се изправи на крака. Отръска калта от туниката си, но по вълнения плат останаха лепкави гнусни следи, чак космите по краката му се бяха сплъстили.
Двамата пътници спряха на няколко крачки от двуколката му. Пръв заговори дребният.
— Servite pauperes Christi, падре. Точно както казва Лео.
— К’ви ги говори тоя? — не се сдържа Примо. — Ако ми се подиграва нещо, ще му размажа черепа, изобщо не ме е грижа, че е послушник.
— Казва, че трябва да ти помогнем — увери го възрастният.
Примо смъкна кепето от главата си и отри с него потното си лице.
— Моля? И да си оцапате миросаните пръстчета? Мислех, че ви е позволено да пипате само свети неща и пари.
— Искаш ли да ти помогнем или не? — попита мъжът. Говореше монотонно и явно нямаше никакво чувство за хумор.
— Извинявай, падре, много извинявай. Разбира се, че искам. На харизан кон зъбите не се броят, както е речено.
Пъхна остена в ръцете на послушника.
— Вземи, братленце. Пробвай се да поразмърдаш онова подобие на добитък. Ние с падрето ще бутнем отзад, ако няма нищо против, разбира се.
Монахът огледа животното.
— Не е много едър.
— Верно си е. Нали там е проблемът. Няма и две годинки, ама това ми остана. Пасторът ми отмъкна другия за опелото на мама. Нали и вие сте същата крадлива пасмина, знаете как става.
— Пасторът ти е имал право да си получи полагаемото. Вземането на най-отбраното животно е древен обичай. — Безцветните очи на монаха се втренчиха директно в Примо. — За човек, изпаднал в нужда, не си държиш езика където трябва.
Примо се изправи в цял ръст и беше готов да прати монаха по дяволите, но точно тогава се намеси момчето.
— Готов съм, само кажете кога почвате да бутате. — Монахът го пронизваше все така свирепо с потайните си сиви очички, които сякаш можеха да прокълнат човек само с едното гледане. Фермерът сведе очи. Не можеше да си позволи свада точно сега. Затова само махна към задната част на двуколката.
— След тебе, падре.
Мъжете опряха рамене в огромните колела. Момчето нададе вик и започна да дърпа отпред, като със свободната си ръка ръчкаше добичето с остена. Клонките изпукаха под колелата, за миг се разнесе приятна миризма на бор, тутакси потушена от вонята на добитък. Двуколката проскърца и се приплъзна бавно напред. Хлопатарът на врата на крантата подрънкваше ритмично.
— Дърпай! Още! — провикна се Примо. — Да качим баира и готово. Нататък сме лесни.
Тримата напрегнаха мускули и тласъкът им като че вдъхна сили на животното.
— А така! Браво, Юпитер! Ти си ми юнак. Върти ги тия колела.
Щом приближиха края на баира, монасите се поразвеселиха, а Примо плесна по-възрастния по гърба. Ударът сепна отшелника, но той все пак съумя да отвърне с широка усмивка.
— Добра работа свършихме — рече.
Примо се покатери на капрата. Вече бе в приповдигнато настроение.
— Има ли уморени? До мене има място за един.
— Не, благодаря, свикнали сме да вървим пеша — отвърна Конрад.
— Аз не бих отказал — прекъсна го послушникът и протегна дясната си ръка. — Ударих си другото рамо. Би ли ми помогнал да се кача?
Примо го хвана за протегнатата китка.
— Ще го бутнеш ли отзад, падре.
Момчето се засмя чистосърдечно.
— Чу какво каза човекът, братко Конрад. Бутни ме отзад.
— Фабиано! Не забравяй с кого говориш.