— Значи работиш за черните монаси бенедиктинци? — попита монахът.
— По-лошо. Хем е писано, че не е редно, ама аз служа на двама господари. Няма да те лъжа, че единия го обичам, а другия — не. Правичката да ти кажа, бих ги зарязал и двамата. Първият ми господар, вика се граф Алесандро, уби един от каруцарите си, щото много се мотаел по пътя. Скочи му с коня ей така, право отгоре. Опростено му беше, с право при това, щото каруцарят му беше крепостен, и изобщо, ама за да си изкупи греха, монасите му наложиха наказание — да им даде част от пасищата си, половината си гори и половината от мене. Та значи, това, дето го виждате пред вас, е половин човек. Половината от мене е на подчинение на манастира, другата половина — на графа. Само дето не мога да ви кажа коя част се бъхти по-здраво. А в това време не ми остават сили да се погрижа за собствените си дела.
Монахът отметна качулката си. Закрачи редом с каручката, послушникът се тътрузеше малко по-назад. Известно време се чуваше само дрънченето на хлопатара, скърцането на двуколката и шляпането на подковите в калта.
— Свети Франциск го е казал право — най-накрая рече монахът. — Тъжен е денят, в който Божиите люде са решили, че им е нужна собственост; и още по-тъжен онзи, в който са продали опрощението си, за да се сдобият със собственост.
— Вашият светец е казал бая правдиви неща, ама иначе и той си е най-долен просяк, тъй да се рече. Нали ме разбираш, падре? — Вгледа се в лицето на монаха. — Ясно, виждам, че не ме разбираш. Било лето 1225, когато старият ми татко, тогава на възрастта на твоя послушник, видял светеца в плът и кръв. Братята го водели на муле, сляп като къртица на дневната светлина, ръцете и краката му покрити, за да не се виждат Христовите рани, ако ме разбираш.
— Няма нищо отвратително нито в слепотата му, нито в раните му — прекъсна го монахът. — А болестта на очите я е получил в Египет, докато се опитвал да обърне султана в християнската вяра. Що се отнася до стигмата на разпнатия Христос, това е най-големият дар, който някога е получавал син на смъртен човек.
— О, прав си, разбира се, прав си, но ти не ме доизслуша. Та, както ти казах, татко ми го гледал, когато от храстите изскочил един прокажен, развявал си кречеталото и протягал напред просешката си паничка. „Доведете клетия брат при мен“, рекъл светецът и заопипвал с ръце да достигне главата на прокажения. Щом напипал лицето и устните му, взел да го целува, все едно е най-чистият и най-сладкият от всички човеци. Всеки сам да си го каже, ама за мене това е повече от гнусно.
— Вярно е, и други са на подобно мнение — съгласи се монахът. — Лично аз не бих имал подобна сила. Усърдието във вярата също е Божи дар.
Докато Конрад говореше, двуколката стигна до завой в кишавия път. Утринната мъгла вдигаше перести ивици над сините планини. На няколко левги напред фермерът различи величествените сиви монолитни кули на манастира, врязан в склона на Монт Ингино. Под манастира, в полите на планината, се гушеше село Губио.
— Ето там, братя, свършва моят ден — рече той. — И вие няма да сбъркате, ако останете да пренощувате там. Дом Виторио предлага изобилна трапеза.
Мъглата най-сетне се разсея и слънцето за нула време превърна кишата в пръхкава пръст. Волската каручка вече се придвижваше по-леко към целта си. Някъде между деветия час и вечерня тримата пътници стигнаха пред манастирските порти.
Конрад спря и коленичи, облекчен от раздвижването на мускулите на прасците си и доволен, че приближава краят на поредния ден на пътя — а и от факта, че ще се раздели с бъбривия селянин, въпреки че по отношение на Амата нямаше да го споходи подобно щастие. Под въздействие на каруцаря тя цял ден се бе забавлявала за сметка на Конрад. Тази жена сигурно е огромно изпитание за майката абатиса и за сестрите си в „Сан Дамиано“! Колкото по-скоро я изпрати обратно зад манастирския зид, толкова по-добре.
Вдиша дълбоко, изпълвайки дробовете си с уханния въздух, все още свеж от дъжда. Надигна се хладен бриз, който раздвижи жълтите листа в гората и секна внезапно, както бе започнал.
Пред тях възрастен монах надничаше през вратичката на портала. Зад барачката му се виждаше дървен мост, който минаваше над водите на река Киаджио и отвеждаше към масивната желязна порта на самия манастир. Зидовете му, с всичките си наблюдателници и бойници, бяха достойни за бойна крепост. Конрад подозираше, че зад главната порта може би има и портик.
На отсрещния бряг на реката се виждаше самотна гургулица, която подскачаше между кафявите плевели и от време на време клъвваше по някое зрънце, повалено на земята от бурята. И аз ще изглеждам точно така само след няколко дни, рече си отшелникът — ще подскачам между мъртви пергаменти с надеждата да открия едничко зрънце, което да осмисли пътешествието ми.