— Как смееш, Симоне? — изпищя тя. — Как смееш да ни крадеш светеца?
Чул да го обвиняват по име, конникът изпухтя шумно. За пореден път съжали, че кметът не пожела да наеме за мръсната работа воини от друг град.
Обърна коня и се насочи към църковната порта. Ковчегът вече беше в ръцете на стражите, които тъкмо откъсваха от него последния брат — дребен като момче, но яростно вкопчен в капака. Сигурно е онова джудже Лео, рече си Симоне, съдейки по ръста на монаха. Наобиколили дървения ковчег, хората на Джанкарло се шмугнаха зад гърба на Симоне, сподиряни от клетвите на духовниците. Рицарят скочи от коня си и пъхна юздите в ръцете на един от стражите.
— В ада ще гориш за това, Симоне! — изкрещя някой в ухото му.
Симоне се извъртя и понечи да замахне с меча си, но епископът на Асизи вдигна увесения на врата си кръст и го възпря. Симоне прехапа долната си устна и бързо влезе в черквата. Кметът го следваше по петите. До входа чакаше търговецът на вълна заедно с кастелана от Тоди.
— Оставете ковчега — извика Джанкарло на хората си. Веднага след това ги изгони навън да бранят двора. След като стражите излязоха, кметът и рицарят запречиха вратата с тежка талпа. Задъхан, Джанкарло се надвеси над резбования капак, а Симоне вдигна забралото от очите си и отри чело с ръкава на меката си фланела. Едва когато тръгна да прибира меча си в ножницата, забеляза засъхващите кървави следи по острието. Става все по-лошо, мрачно си помисли той.
Тъмният вход и приглушената глъчка отвън успокоиха нервите му. Огледа побледнялото лице на кастелана, презрително свитите устни на търговеца, суровите скули на кмета и се запита какво ли е накарало всеки от тях да се забърка в това кощунствено деяние. Подозираше, че търговецът би разпродал реликвата кост по кост, без да му мигне окото, макар тленните останки да бяха на родния му брат.
— Бързо! Дайте ковчега насам — отекна глас от дъното на нефа.
Двама монаси — майсторът зидар брат Елиас и неговият помощник — ги очакваха от двете страни на централния олтар. Обръчът от факли, запалени по стълбовете зад тях, припомниха на Симоне заплахата на свещеника, че ще гори в ада за делата си. Пламъците хвърляха зад брат Елиас дълга сянка, далеч по-внушителна от ръста на дребничкия заговорник, замислил кражбата. Лицето на Симоне пламтеше въпреки ледения студ в черквата. Запита се дали Елиас не би могъл да го изповяда, преди да излязат — нищо, че двамата носеха еднаква вина за извършването на този грях. Изпита ужас от вероятността да се изправи пред тълпата, когато над душата му тегне смъртна опасност.
Щом четиримата стигнаха до предната част на нефа, видяха, че централният олтар е отместен от основите си и в скалата отдолу е изкопана огромна яма. Мъжете спуснаха ковчега с въжета и монасите им помогнаха да го положат в саркофага. Въжетата хвърлиха в дупката. Елиас завъртя миниатюрна гравирана колона в дъното на олтара, докато тя прещрака. Масивният блок се плъзна плавно над дупката. Накрая монахът побутна с крак прахоляка около мраморната основа и го поприглади със сандала си.
— Вчера работниците започнаха да облепват с плочки апсидата — рече той. — Утре ще приключат и тук. Няма да остане нито следа. Никой няма да узнае къде е положен.
Коленичи край олтара и сведе глава към саркофага.
— Нито следа, падре Франческо — прошепна доволно. — Тайната ти ще бъде погребана с теб.
Симоне си спомни за срещата в двореца на Джанкарло, когато брат Елиас настояваше, че тялото трябва да бъде скрито дори от най-преданите, за да се избегнат набези от крадци на реликви. Отначало се усъмни в подбудите му. Бе на мнение, че Елиас все още страда от провала си на изборите, който претърпя след смъртта на свети Франциск. Братството избра друг да наследи светеца като генерал-министър на ордена — възрастен и силно духовен човек, който обаче не можеше да стъпи и на малкия пръст на Елиас като администратор. Но Елиас превърна поражението си в предимство, като издейства построяването на тази базилика лично от папата. А сега си получаваше утешителната награда, с която щеше да натрие носа на своите противници, като скрие най-ценната реликва на ордена там, където никой никога нямаше да я открие. Следващия път братята щяха да се позамислят, преди да решат да не гласуват за него.
След като заглади пръстта около олтара, Елиас даде знак на помощника си.