— Хапнете си, братя. Утре ви чака път. Съберете сили.
Досегашното мърморене премина в лакомо лапане, което напълно заглуши гласа на четеца. Конрад погледна в дъното на коридора и видя ловните хрътки, които обикаляха празното пространство между масите. Сегиз-тогиз някой монах мяташе парче месо или хляб във въздуха, при което песовете се вкопчваха в яростна битка, ръмжейки си един на друг. Сред послушниците в дъното на коридора явно се играеше следната игра — мятаха парче месо в ъгъла на отсрещната маса, принуждавайки някой от братята послушници да се бори за храната си, спасявайки я от набезите на подивелите хрътки.
Макар да го гризеше съвестта, задето се храни с не по-малка охота от монасите, отшелникът се поддаде на глада и отхвърли всички други възражения. Изяде до последната хапчица прекомерно дебелото парче месо, предложено му като на гост. Амата също яде с апетит, а щом вечерята приключи, се разговори с монасите, докато разтребят масите и ги обърнат с краката нагоре. На плочите заедно с огризките от храна се валяха празни калаени бокали, кучетата виеха като обезумели и продължаваха да се боричкат за остатъците от храната. В цялата суматоха Конрад забеляза как устните на четеца продължават да се движат, докато накрая монахът затвори книгата и се прекръсти.
Вечерята приключи.
Кухненските работници застанаха покрай стената в очакване кучетата също да се нахранят. Монасите се подредиха в редици и се отправиха към манастирската църква за повечерие — последната служба за деня. Щом влязоха в нефа и заеха местата си в хора, Конрад и Амата се отделиха от редицата. Двамата монаси в сиви раса застанаха встрани в северния трансепт, докато черните монаси се помолят за спокоен сън и закрила от Дявола, за когото псалмите им ги предупреждаваха, че ще се яви като sicut leo rugiens, т.е. разярен лъв, в настъпващата нощ, в търсене на подходяща плячка. Конрад сведе глава с надеждата Амата да знае достатъчно латински, че да приеме този съвет присърце.
Отшелникът бе живял извън всяка религиозна общност толкова дълго, че бе забравил какво е да чуеш толкова много гласове на възрастни и млади мъже да се обединят в общ напев. Въпреки всичките пропуски в поведението им, рече си той, не може да се отрече, че в пеенето ги бива. Особено от басите гръдта му направо закънтя. Щом базиликата притъмня и поклонниците бяха скрити от погледите си в припадащия здрач, той позволи на радостните си сълзи да преизпълнят сърцето му и да покапят по бузите му. Не знаеше, пък и не го беше грижа дали Амата забеляза това. За момент се почувства напълно сам, както тя се бе почувствала сама предната вечер в планината.
След последния химн настъпи момент на мълчаливо съзерцание, а после Дом Виторио потърси с поглед гостите и им направи знак да го последват. Поведе ги към една килия в близост до кабинета му.
— Обикновено тук спя аз — рече им, — но за жалост павилионът ни за гости в момента се ремонтира. Затова предоставям леглото си на моите почетни посетители.
В стаята мъждукаше едничък светилник, който обаче разкриваше удобства, каквито Конрад не си бе и въобразявал, че могат да съществуват в манастир. Пред прозореца с оловно стъкло бе поставен мек стол за четене, до писалището на абата имаше висока табуретка с тапицерия. Каменните стени бяха украсени с два огромни гоблена — на единия се виждаше глиган, заобиколен от ловна дружинка, на другия — соколар, който тъкмо сваля качулката на птицата си. Но това, което наистина смая отшелника, бе леглото на абата. Един монах би следвало да спи на най-прост тюфлек, обикновено платнена торба, пълна със слама. Леглото, което видя тук Конрад, имаше дървена рамка, която повдигаше дюшека на доста прилично разстояние от пода. Балдахинът, привързан за страничните пилони, бе с достатъчно широк отвор, че да се види меката завивка и многото възглавници, големи колкото чували със зърно. Спуснат, балдахинът предпазваше както от зимните течения, така и от летните комари. По всяка вероятност дюшекът бе натъпкан с гъши пера. Конрад се запита дали има папа, който да е спал в подобно легло.
Абатът пристъпи към Конрад.
— Леглото е достатъчно голямо, за да събере и двама ви — рече той тихо. — А мога да се разпоредя да донесат отделен дюшек за послушника ви. — Докато изричаше това, мъжът не откъсваше очи от лицето на госта си. Отшелникът разбра, че Дом Виторио не толкова му отправя предложение, колкото го изпробва.
— О, не. Не! — заекна Конрад. Отстъпи към вратата. — В една и съща стая? Не мисля, че е…
Абатът кимна и разпери ръце.
— Разбрах ви. Прав сте, че избягвате дори и най-далечен намек за непристойност. Под нашия покрив, признавам го със срам, има хора, които гледат твърде подозрително на всяка нечестивост на плътта. Те биха изтълкували погрешно споделянето на една и съща стая. Ще настаним момчето в спалнята на послушниците. — Обърна се към Амата: — Ела с мен, синко.