Амата сви рамене и изгледа Конрад. Един вид: Какво да се прави? Нямам избор. Усмихна се и понечи да тръгне след Дом Виторио.
— Стой! — избухна Конрад. Без да мисли, сграбчи момичето за раненото рамо, при което тя извика от болка. Тъничкият й писък изненада и тримата. Шашардисаният Конрад побърза да продължи, опитвайки се да замаже положението и да отклони вниманието на монаха. — Пропуснах да спомена, преподобни отче, че Фабиано си нарани ръката вчера. — Гласът му трепереше точно толкова, колкото да провали всичко, но бе убеден, че единствената им надежда за спасение е в това да продължи да говори. — По-добре той да спи на удобното легло. За мен сламеник в монашеската спалня ще е предостатъчен. Обикновено спя направо на земята.
Последвал госта си към вратата, Дом Виторио изгледа с любопитство Амата.
— Както желаеш, брат Конрад. — Преди да напуснат стаята, се обърна още веднъж: — Не ставай за утреня, млади братко, почини си добре. Ако на сутринта раната ти продължава да те мъчи, ще повикам билкаря да те види на дневна светлина.
Амата се поклони — малко по-въодушевено, както забеляза Конрад. Горкото девойче изглеждаше твърде уплашено да изрече и думичка, за да не би гласът й да я издаде.
Конрад вече беше убеден, че няма да има миг покой, докато не напуснат това място. Коремните му мускули се бяха свили на топка, докато двамата с абата излязоха в галерията; обилната вечеря от мазно свинско гъргореше в червата му. Шляпането на сандалите на Дом Виторио по плочите и дори шепотът на голите стъпала на Конрад отекваха между колоните, ехтяха призрачно силно в тъмата и тишината на непознатата обител. Отшелникът огледа с безпокойство сумрачния двор, едва ли не усещаше скритите сред сенките закачулени фигури, които надничаха тайничко иззад всяка огряна от лунна светлина колона. Моля те, Амата, запази приличие тази нощ, помоли се той, но тя, естествено, не чу усърдната му молитва, понеже бе заета да се настани удобно в просторното легло.
Свикнал със звуци, не по-силни от откъслечното проскърцване на борови клони по стената на хижата му, Конрад се въртеше на дюшека. Спалнята бе така разделена, че всеки разполагаше със своя обособена килийка, но високите дървени паравани не възпрепятстваха звука от какофоничното хъркане на десетките монаси.
Но дори в стаята да бе тихо като в гроб, тревогите му около Амата биха го държали буден. Всяко прошумоляване на дюшек, всяко проскърцване на дъска го караха да застава нащрек. Час по час си представяше как монаси стават от леглата си и се връщат след известно време. Най-сетне към полунощ умората надделя и той потъна в неспокоен сън. Почивката му обаче бе кратка. Сякаш неприлично рано, дежурният монах размаха звънеца в ръката си, за да обяви, че е време да се става за утреня.
Все още в полусънно състояние, Конрад си повтори думите на псалмопевеца, които предния ден бе казал на Амата: „Седем пъти на ден Те хваля и посред нощ славя Твоето име.“ Проклет да е цар Давид и неговото безсъние, пророни той на себе си, но моментално се укори както за скверната си мисъл, тъй и за мудното си тяло. Явно в отшелничеството си в планината се бе отнасял твърде снизходително към своя храм. Щом дори разюзданите черни монаси го накараха да изпита срам. Конрад разтърка очи, протегна се и се затътри след потъналите в мълчание братя към базиликата. Докато вървеше, потърка длани, за да ги стопли; нощният въздух бе сковал галерията в студ, а слънцето щеше да изгрее чак след пет часа. Вътре в църквата черните монаси се бяха подредили в четири редици, по две от всяка страна на нефа, като свещениците бяха заели места покрай пътеката най-близо до стената, а послушниците — на нивото на земята под тях. Тъй като Конрад не се вписваше в йерархичната структура на манастира, зае позиция в края на едната редица свещеници. Не забеляза Амата. Явно се бе вслушала в съвета на Дом Виторио и бе останала да поспи.
Отшелникът успя да си открадне още няколко минутки дрямка, докато стоящият до него монах намести копринените маркери в огромните Псалтир и Антифонарий и да подреди книгите на поставката, която си деляха. Когато се насили да отвори очи, почувства известно облекчение, като забеляза, че и другите изглеждат не по-отпочинали от него. Дори Дом Виторио като че бе спал зле. Очите му бяха подпухнали, бузите му — на петна, а гласът му скрибуцаше като ръждясалите вериги на подвижен мост, щом подхвана благословия, за да открие службата: Jube, Domine, benedicere.