Химните, псалмите и песнопенията се заизнизваха един подир друг от устата на Конрад, докато не настъпи моментът за първото четене. По сигнал на Дом Виторио той се поклони леко и се качи на амвона, въздигнат над мястото на абата. Един от монасите вече бе отворил книгата на откъсите, които гостът трябваше да прочете.
Професионализмът на Конрад си каза своето и той започна да нарежда първите четири поучения от Службата на изповедници. Колкото повече напредваше, толкова повече харесваше ролята си в литургията на черните монаси и се изпълваше с гордост, че свети Франциск е на такава почит сред членовете на друг, на моменти дори считан за съпернически орден. Щом отгърна страницата, за да започне петото четене обаче, внезапно онемя. Три пъти прочете заглавието: Lectio de Legenda Major Ministri Bonaventurae.
Затова ли Бог ме подложи на тази мъчителна нощ?, запита се той. Нататък следваха откъси от текста на „Пространното житие“ — биографията на свети Франциск, написана от Бонавентура. Може би най-сетне бе настъпил моментът да прозре смисъла на Леовото съобщение. В главата му за пореден път изникна откъс от писмото на учителя му, докато ръцете му стискаха двете страни на аналоя: Прочети с очите си, разбери с ума си, почувствай със сърцето си истината на житията. Вълна от покашляне откъм хора под него го сепна и го върна към настоящето. Редици отегчени бледи лица се взираха в него откъм осветените от факли пътеки; Дом Виторио за пореден път се покашля деликатно. Конрад сведе глава в знак на извинение и продължи да чете:
Franciscus, Assisii in Umbria natus — Фращиск, роден в Асизи, Умбрия… И скоро отново бе погълнат от текста. Някъде по средата на седмото поучение обаче Конрад пак засече. Откъсът описваше как две години преди смъртта на Франциск серафим с шест ярки огнени крила се явил на светеца и положил на дланите и стъпалата му Христовите рани.
Конрад и бездруго би направил пауза на това място. Моментът, когато ангелът полага светата стигма върху тялото на свети Франциск, бе най-драматичният и вълнуващ в хрониките на ордена. Всеки монах би трябвало да се разчувства. Но докато сърцето му преживяваше изреченото от устата, в главата му за пореден път изплува един от въпросите на Лео: Отде серафимът? Дали Лео е имал предвид този серафим? Най-вероятно не, защото тук е ясно, че ангелът е слязъл от небето. Тогава какво е искал да каже Лео с този въпрос?
Де да можеше да спре и да поразчепка връзките, които започнаха да се оформят в главата му… Но трябваше да продължи нататък. Когато най-сетне стигна до края на този откъс, се опита пак да си събере мислите, докато монасите изпеят респонзориума и следващата ектения. Но движение в предната част на базиликата допълнително го разсея. Един от послушниците, облечен в черно расо, влезе и се просна пред централния олтар, за да изкупи закъснението си. Щом зае мястото си в хора, той прошепна нещо в шепата си на послушника зад него и двамата тихичко се изкикотиха. Конрад проследи погледите им към тъмния неф и видя, че Амата също току-що е пристигнала. Тя се отправи към мястото в края на редицата послушници, обърнала лице към закъснелия, и (нима е възможно?) сякаш се усмихваше крадешком на младежа. Конрад присви очи, за да фокусира по-добре на полумрака в базиликата. Наистина ли я видя да се усмихва или бе просто игра на светлината? В здрача факлите потрепваха и от разстоянието, на което се намираше амвонът, той нямаше как да е сигурен.
Хорът пак го върна към задълженията му. Почти като да беше част от службата, монасите се заеха усърдно да кашлят, този път по-силно и с повече раздразнение, както си даде сметка Конрад. Започна последното поучение. Все още не напълно разсънен, пък и под товара на толкова много нови въпроси, мозъкът му сякаш бе станал муден и тромав като вола на Примо.
Какво го е грижа за поведението на Амата? Докато наближаваше финала на пасажа, го изпълни неочакван гняв. Сцената на свети Франциск на смъртния му одър не можеше да се сравнява с вихъра от мисли, които бушуваха в главата му.
Нима моят гняв не е справедлив? В края на краищата нали съм отговорен за нея.
Но не съвсем. Бог й е дал свободна воля, също като на всяко друго човешко същество. Пък и не би й се наложило да преспива тук, ако не бе собствената й дяволитост.
Жената обаче е крехък съсъд. Нуждае се от моята сила. Трябваше да намеря начин да охранявам стаята й.
Все някак успя да стигне до края на службата и тръгна да слиза от амвона. И тогава се надигна онзи заядлив глас: Ревнуваш, а, брате Конрад?
Но това е нелепо! Стрелна Амата с ядовит поглед, докато минаваше покрай нея през нефа, за да се върне на мястото си. Видя как момичето трепна, но побърза да отвърне поглед от нея.