Щом се върна обратно ири съседа си в хора, се отпусна на седалката и заби поглед в късо подстриганата увесена глава на мъжа пред себе си. Крехкото вратле на Амата пламна в аленочервено, слабите й рамене потръпнаха едва забележимо. Гръдта на отшелника се изпълни със скръбен стон, погълнат от грегорианското песнопение на братята. Премести поглед към златната ниша над главния олтар.
Прости ми, Господи, за подозренията, обхванали сърцето ми, помоли се той. Оклеветих я, оклеветих я непростимо.
VIII
— Конрад, вземи торбата с храната! Направо ми откачи рамото. — Амата и отшелникът току бяха прекосили дървения мост пред манастира и все още бяха пред погледа на портиера.
— Mi scusi, сестро. Потърпи малко. Да покажем на Дом Виторио, че раната ти е по-добре. Иначе ще иска да те прати на доктор.
— Как пък не! — отсече момичето.
— Защо говориш така? Чу какво каза човекът снощи.
— Аз пък ти казвам, че тая сутрин не би ме пратил в болницата. Все едно, вече сме извън манастира. — Тя понечи да свали торбата от рамото си и потръпна, после я подаде на отшелника. Икономът щедро бе допълнил провизиите им. Там, където пътеката започна да се спуска към града, Амата спря и посочи назад към „Сант Убалдо“ — черна крепост, изпъкнала на фона на розовеещото небе. Над манастира облаците, гъсти като кално руно, бяха започнали да розовеят.
— Не ти ли се вижда странно — попита момичето, — че слънцето винаги изгрява от изток?
— Моля? Че какво общо има това…?
— Не си ли се замислял? Всяка вечер слънцето изпада от западния ръб на света, но призори вече се е завърнало в изходна позиция. Как е стигнало до там през нощта? Не те ли кара да се запиташ?
— Не, ни най-малко. Знам, че с Бог всичко е възможно, и това ми е напълно достатъчно.
— И през цялото време, докато ние пеехме в тъмното, слънцето вече е огрявало нашия нов папа. Дом Виторио каза, че вече сигурно е на път, че се е качил на кораба от Обетованата земя и приближава Венеция. Тази сутрин помоли ли се за неговата безопасност и за сигурността на всичките млади моряци с него?
— Дори не бях чул, че изборът е направен, докато не бе нарушено мълчанието след утреня. Естествено, желая на Светия отец лек път. Да, и на всички, които пътуват с него.
Амата се усмихна с онази престорено свенлива и доволна усмивка, която Конрад вече бе свикнал да вижда на устните й. От вечерня насам се опитваше да се държи мило и снизходително, сякаш за да компенсира подозренията, обзели го преди това. Тя не се запита на какво се дължи тази смяна в поведението му, а напротив — откликна с ентусиазъм. Но все така упорито избягваше всичките му въпроси относно това как е прекарала в покоите на Дом Виторио. Конрад предполагаше, че е решила нарочно да го дразни, което, разбира се, той напълно заслужаваше, имайки предвид всичките ония ужасни неща, които си помисли за нея. Даваше си сметка, че би било напълно безполезно да я разпитва за закъснелия послушник.
Камбанният звън, призоваващ на утринна молитва, изпълзя надолу по пътеката, давайки знак на нощната стража да отвори градските порти. Губио се бе проснал по дъното на долината като гигантско черно стъпало, палецът му пробиваше напред в клисурата, оградена от Монте Калво на запад и Монт Ингино, където се намираха те. Отвъд стените му Конрад мярна руините на древния римски театър. Явно Игувиум, както е било известно градчето по времето на Цезар, някога се е простирало надолу покрай бреговете на Киаджио, преди вековните войни с враждуващи градове-държави да го натикат зад сегашните му ограждения.
Измъченото простъргване на градските порти, които се отвориха, за да пуснат вътре новия ден, наруши тихата дрямка на зората. Отшелникът си припомни последното си идване в Губио през пролетта, когато получи свитъка от брат Лео.
— Присъствала ли си на Corsa dei Ceri, сестро? — попита той.
Амата поклати глава отрицателно. Той спря и остави товара си.
— Веднъж бях свидетел. Всеки петнайсети ден на май, в навечерието на патронния празник на града, мъжете на Губио изкачват на бегом планината Ингино — от градските порти до манастира. Три отбора от по десет човека носят нагоре по пътеката три гигантски дървени свещи, всяка от тях висока колкото шест човешки боя и тежка като олово, а най-отгоре — с по една восъчна фигура на светец. Най-напред, то се знае, е свети Убалдо, придружаван от свети Георги и свети Антонио Абате. Прекрасна традиция. Мъжете пухтят нагоре по хълма, светците се поклащат на коловете, а целият град ги гони по петите.