— Онази година, когато си бил тук, кой светец спечели?
Конрад сви рамене.
— На практика надпреварата не е толкова важна. Свети Убалдо, бидейки светец покровител на града, по принцип винаги печели. Свети Георги винаги е втори, а свети Антонио — последен.
— Че тогава защо изобщо се гонят? — засмя се Амата. Отшелникът продължи надолу по пътеката.
— Трябва да разбереш, сестро, че ритуалите съществуват само за да умножават вярата на селяните. Те са неуки и не могат да черпят вдъхновение от светите книги, както правят начетените свещеници и духовните лица. Вярващите се нуждаят от изображение, около което да се обединят. Чрез тази надпревара те всяка пролет събуждат задрямалата си вяра. Годишните надбягвания правят за душите им онова, което завръщането на топлото време прави с нивите им.
Щом слязоха от пътеката, поздравиха портиера и се озоваха в града. Покрай тях претича момченце с изподрани клечести крачета, което водеше стадо кози. Миниатюрните звънчета на вратлетата на животните подрънкваха звънко, докато малките подскачаха около натежалите вимета на майките си или се боричкаха едно с друго. Конрад погледна стадото. Въпреки здравата връзка, която си бе изградил със създанията, обитаващи горите около отшелническия му дом — сред които имаше и диви кози, — той споделяше общоприетото мнение за тези животни. Не можеше да се каже, че ги възприема съвсем като демони, макар понякога да му се струваше, че в свръхестествените им жълти очички се крие нещо сатанинско. Тайната им сила като че бе по-скоро свързана с древните сатири с техните смъртнобледи кости, извити рога, увиснали гърди или тестиси и проскубани рошави бради — а кръвта им тъй гореща, че ако се вярва на средновековните басни, можела да разтопи даже диамант. Докато се разминаваше с животните, Конрад потръпна и се прекръсти.
В тази висока част на града повечето къщи бяха построени от камък. Навсякъде около Конрад и Амата се отваряха врати и кепенци, домакините подхващаха утринните си задължения. Пътеката вече се бе спуснала на цели две хиляди фута от манастира до градските стени. Също толкова тесните и стръмни непавирани улица бяха все още хлъзгави от падналия преди две нощи дъжд, така че трябваше внимателно да подбират пътя си, за да не се подхлъзнат или стъпят в купчина боклук, изхвърлена през прозорци и врати.
Конрад познаваше добре улиците на Губио. Възнамеряваше да минат през „Пиаца Гранде“, да продължат по „Виа Паоли“ до „Пиаца дел Меркато“, да прекосят напряко през пазара и да излязат от другия край на града през Порта Мармореа. Щеше му се да напусне града възможно най-скоро. Сбутаните една в друга къщички, чиито горни етажи почти опираха един в друг, и разбуждащите се домакинства му създаваха клаустрофобични усещания. Амата обаче идваше в Губио за пръв път. Разпитваше го за всяка къща, независимо от големината й — от чудатата катедрала „Санти Мариано е Якопо Мартире“, чиято задна стена бе буквално врязана в планината, до Палацо Преторио. В небето се вдълбаваха крепостни кули без прозорци, собственост на аристократични фамилии, из уличките се гушеха дървените къщурки на по-бедните прослойки — и всичко това удивяваше момичето. Щом най-сетне стигнаха до „Пиаца дел Меркато“, много от търговците вече бяха отворили сергиите си и започваха устремно деня, унищожавайки с груба категоричност и последните остатъци от нощно спокойствие.
— Buon giorno, братя — подвикна им жена, крепяща на главата си делва. По петите я следваше дребничко, срамежливо момиченце, понесло пита, голяма почти колкото него самото. Детето бе облечено с расо и покривало като монахиня, несъмнено в изпълнение на даден от родителите й обет. Босите му крачета бяха порозовели от студа и Конрад се запита защо майката не е осигурила и на дъщеря си обувки като своите. Вероятно детето бе просто слугинче.
По традиция хлебарят винаги отваряше пръв и ароматът на топъл хляб изпълни устата на Конрад със слюнка. Аматът го погледна умолително и даже притисна молитвено ръце, но той само сви рамене.
— Знаеш, че нямаме нито грош, сестро. А разполагаме с толкова храна, че не е редно да просим още.
Лицето й се изкриви в престорено намусване, но той се постара да не забележи гримасата й. Тази сутрин тя бе по-разпусната от всякога!
Отшелникът заобиколи площада по периферията и се насочи към манастира на свети Франциск от другата му страна. В по-млади години вероятно би удължил разходката си и би посетил братята си от Губио, но след всичките тези години, прекарани в самота, се чувстваше малко или повече чужденец. По гърба му премина тръпка, щом закрачиха покрай манастирския зид, обзе го странно чувство на безпокойство. Отпред видя отворената Порта Мармореа и пустия път, който водеше към Асизи. Ускори ход, подгонен от усилващата се глъчка около тях.