— Нека ви кажа нещо за жените, за vanitas feminorum. — Думите излизаха от устата му като мелодия, очите му бяха затворени, сякаш рецитираше наизуст стихотворение или пееше песен. — Жено, ти притежаваш силата да нанасяш смъртни рани. Погледът на игуаната е фатален, твоят — не по-малко. Но игуаната не напада, ако не бъде настъпена случайно от човек, докато ти се движиш накъдето и както си пожелаеш и тровиш с погледа си.
Боядисваш си лицето за съпруга си, така казваш, комуто доставяш удоволствие. Ала лъжеш. Той не изпитва доволство от твоята суета, като знае, че се гласиш за другиго.
Умна си обаче, дяволски умна. С хитри номера превръщаш жалкото си същество в изискана дама. Бледата ти кожа розовее, тъмните ти коси стават руси с помощта на зловонни корени. За да загладиш лицето си, използваш крем, подходящ за стари, спаружени чепици. А когато родиш момиче, ако носът й е крив, почваш да го дърпаш и щипеш, докато най-сетне го наместиш. Липсва ти сила, за да се биеш, ала слабостта на ръката ти се компенсира от енергичността на езика ти.
Докато напяваше тези слова, върху лицето на Якопоне припадна ведрина и спокойствие, очите му останаха затворени дори когато благородницата взе да крещи в отговор.
— Този човек е луд! Прогонете го отвъд градските стени!
Едно момче в близост до Конрад поде вика на жената.
— Pazzo! Pazzo! Луд! — закрещя той. Замахна с ръка, за да хвърли камък срещу проповедника, но Конрад го стисна за китката и камъкът изтрополи безобидно край фонтана.
— Изобщо не е луд. Той е свят bizzocone — рече Конрад, използвайки думата за пътуващи каещи се грешници. — В думите му е скрита мъдрост, която дори невежите малки момченца би трябвало да доловят.
Якопоне отвори очи и сякаш за пръв път видя Конрад и Амата. Внезапно върху чертите му плисна вълна от мъка. Сведе глава и пак подхвана с напевен глас, но този път словата му отекваха мрачно и тежко като погребален химн.
— Брат Риналдо, къде си? На небето ли или на по-горещо място? Сега си там, където истината е чиста, картите ти са на масата, изправени сме пред добро и зло. Твърде късно е, за да творим софизми, проза или рими. Едничка истината е на път. Ти направи доктората си в Париж. Голяма чест и огромни разходи, но сега, когато си мъртъв, започва последният изпит. За теб съществува едничък въпрос: наистина ли си мислиш, че най-голямата чест е да си беден и презрян монах?
Песента изуми Конрад. Охарактеризирането на женската суета беше едно; презрителното отношение към монах покойник — съвсем друго.
— Петните паметта на един добър човек, синьор Якопоне — намеси се той, достатъчно силно, че всички да го чуят. — Двамата с брат Риналдо учехме в едни и същи класове в Париж. Той никога не се е стремял към почести заради самия себе си. Бог го бе надарил с вродена интелигентност.
Якопоне не отвърна. Само сведе очи и скръсти длани в молитвена поза. За изненада на Конрад, от гърлото на каещия се грешник се изтръгна бледо подобие на собствения му глас.
— Аз съм монах. Изучавал съм Свещените текстове. Молил съм се, изстрадвал съм болестите с търпение. Помагал съм на бедните, спазвал съм обетите за послушание, за бедност и дори за целомъдрие… — Якопоне отвори едно око и смигна на Амата, — …така, както ми е било по силите, смирено съм понасял глад и студ, ставал съм рано за молитва, утреня, изобразителни. — Внезапно гласът му стана груб, лицето му почервеня от гняв. — Но ако някой си позволи да ме нагруби с думи, веднага му отвръщам с огън. Видяхте ли сега какво стори с мен расото на тоз монах. Чуя ли и думичка, която да ме разгневи, трудно прощавам и забравям.
Якопоне изгледа кротко Конрад под възгласите и подсвиркванията на тълпата. Някой блъсна Конрад в гръб и той политна към разчистения център на кръга, като едва не се удари в проповедника.
— Съчинил съм още една възхвала на смирението — прошепна Якопоне в ухото му. — Искаш ли да я чуеш?
Конрад потрепери от яд и гърлото му така се стегна на възел, че изобщо не успя да отговори. Под мишницата му се плъзна ръка, която го дръпна обратно към тълпата.
— Да ти кажа, падре, прав е — рече Амата. — Доста си избухлив. — Момичето се усмихна широко в опит да го умилостиви. Накрая той все пак отпусна ръка и се остави да го издърпа назад.
Почти не чу края на проповедта. Думите на Якопоне и Амата го изпълниха с угризения. Около тях хората започнаха да стенат и да се удрят в гърдите, да молят прошка от Бога и един от друг, а Конрад безмълвно се извини за гордостта си. Гласовете им постепенно се извисиха до общ вой, който секна внезапно.
Якопоне приседна изтощен на ръба на фонтана.