— Вървете си, деца — махна с ръка той. — Уморен съм вече. Вървете си с мир и служете на Господа.
Загреба шепа вода и я излочи с език. Жителите на града се пръснаха по сергиите, но по-бавно и замислено, отколкото бяха дошли, защото проповедникът им бе дал храна за ума.
Щом площадът се обезлюди, Конрад се приближи към каещия се грешник.
— Прости ми, синьор Якопоне. Не знам какво ми стана. Не съм избухвал така от години. Чака ме още толкова много работа.
Извинението му бе прекъснато от тъничък кикот. Вдигнала ръце на кръста, Амата се изпъчи пред него.
— Брат Конрад — смъмри го тя, — просто от години е нямало пред кого да си изпуснеш нервите. — Тя се извърна към Якопоне и направи съкрушена гримаса. — Току-що го измъкнах от планината.
— Отшелник ли си? — попита Якопоне. Конрад кимна.
— И си решил да се върнеш в града?
— Временно. Имам мисия — в Асизи. Нямам представа колко ще се забавя.
— И аз бих предпочел да стана отшелник, но явно съм свързан с обществения живот. Не бива да забравяш, брат Конрад, че ако човек живее подобаващо, Бог наистина е в него и с него навсякъде — на улицата и сред хората, в църквата и насред пустинята. Или в отшелническа килия. Той си има само Бог и мисли само за Бог, и всички и всичко за него не са нищо друго освен Бог. Нито пък би могъл някой да го смути, защото той не търси нищо друго освен Бог. Човек, който се налага да Го търси по специален начин или на специални места, все още не е постигнал Бог.
Конрад сведе глава и се изчерви като момче, поучавано от наставника си.
— Аз съм точно такъв — призна той.
— И такива са всички, които съм срещал през живота си, включително и аз — додаде каещият се.
— Накъде ще поемеш оттук? — поинтересува се Конрад.
— Нанякъде. Наникъде — сви рамене Якопоне.
— Ами тогава ела с нас. Изпитвам остра нужда от духовни разговори.
— Както кажеш. Изглежда, Божиите планове за днешния ден тепърва ще се разкриват. — Той се надигна сковано и пооправи полите на тежкото си наметало.
Докато двамата разговаряха, русокос младеж не ги изпускаше от очи. Щом се наканиха да вървят, той свенливо пристъпи напред.
— Мир тебе, синко — рече Конрад, след като онзи не каза нищо. — С какво можем да ти помогнем?
— Казвам се Енрико — отвърна момчето. Поколеба се, внезапно осъзнал, че е изрекъл повече, отколкото бе предполагал, че ще каже, после преглътна и се приготви да продължи. — Дочух, че отивате в Асизи?
— Да, така е.
— Може ли да дойда с вас? И аз пътувам нататък, решил съм да живея при монасите от „Сакро Конвенто“.
IX
Енрико извади от пояса си парче пергамент.
— Нося писмо от епископа на Генуа. Той моли генерал-министъра на ордена да ме приеме за послушник.
— Знаех си, че си някъде от север — рече Амата. Момчето се ухили и се поотпусна, прокара пръсти през косата си.
— Ами да, от енория Верчели. В Умбрия май няма много русокоси.
Тя му се усмихна в отговор.
— Срещат се почти толкова често, колкото избираме нов папа. Макар че точно преди четири дни срещнах един брат с руса коса и сини очи.
Видът на момчето й се понрави. Филцовите му ботуши, късата вълнена туника и наметалото с качулка показваха, че е син на селянин. Явно бе човек, навикнал на тежък физически труд — личеше си по напуканите ръце и яките крака. Типично за северняк, той също беше едър. Ако се поохрани, сигурно ще стане колкото Дом Виторио. Наред с другото, Амата хареса и усмивката му, макар че се усмихваше прекалено лесно. Но най-много я впечатлиха светлите му сини очи — ясни и красиви. И на тях обаче им липсваше нещо — нямаше го живецът в тях, волята. Погледът му издаваше свенливост, мекия характер на човек, роден за последовател.
Слабите сини очички на мамино синче, рече си тя. Цял живот ще има нужда от жена, която да му казва какво да прави. А ако някога напусне ордена, от него ще излезе мъж, на когото няма да може да се разчита.
Амата се усмихна на себе си. Момчето още не е влязло в манастир, а аз вече го виждам как изневерява на жена си.
Конрад върна писмото на Енрико.
— Няма какво да го гледам. Разбира се, че си добре дошъл с нас. Пътьом може да си поговорим за ордена. Трябва да знаеш, че Асизи не е най-доброто място, където човек може да бъде възпитан в Правилото на свети Франциск.
Амата се прозя. Добрият стар Конрад. Неизменно верен на идеите си — готов да се качи на амвона и за пореден път да разкаже за разцеплението между конвентуалите и спиритуалите. Якопоне поддържаше темпото и също изглеждаше заинтригуван — за разлика от нея. Остави ги да я изпреварят и напусна града последна. Предпочиташе да гледа напредването на утрото, каруците, поели към лозята в градската околност. Ако се съдеше по скръбното мучене на едър рогат добитък, децата из стопанствата още не бяха нахранили животните. Нивята ухаеха на прясно окосено сено, натрупано на купи около високи колове и притиснато от разперени клони. По покривите на къщите зрееха кратуни, по клоните на дърветата съхнеха житни класове. В далечината се чу дрезгавият звук на кречетало, надигнаха се гневни гласове на стопани, подгонили сърни от нивите си. Зимата наближаваше. Как я бе описал баща й? Сезонът, който разделя удоволствието от жътвата от тръпката на пролетта.