Щом й омръзна да наблюдава околността, използва местоположението си зад тримата мъже, за да си представи телата им, движещи се под дрехите. Якопоне беше жив труп, тънък като просешка тояга под дебелата си наметка. Тя вече го бе видяла с очите си, защото препаската около слабините му не оставяше нищо на въображението — освен човек да се запита дали скритият му орган е пропорционален на целия му ръст. Виж, това би било интересно да се види! Конрад от своя страна имаше слабовато тяло, съвсем малко по-високо от това на Енрико и вероятно не по-тежко. Сигурно и той беше девствен въпреки приятелството си с Мона Розана. Походката му беше скована, липсваше й изящество, ръцете и раменете му почти не помръдваха. Но пък, от друга страна, той вероятно бе изгубил представа, че все още живее в тяло. Но Енрико — о! Наслади се за пореден път на приятно мускулестите прасци на момчето и си представи как продължават краката му нагоре към елегантните бедра и стегнатия задник — сладостна фантазия.
Още някой и друг ден, и тя ще се върне в „Сан Дамиано“, за да бъде пак сестра Амата. Тази мисъл я потисна. Въпреки всичките недостатъци и строгост на Конрад тези четири дни, прекарани с него, й бяха доставили удоволствие. Харесваше й да се движи в компанията на тези трима мъже, нищо че се влачеше подире им и изобщо не ги слушаше какво говорят. Мъжете сякаш не бяха податливи или просто не обръщаха внимание на жалките рани, които караха сестрите й да ридаят горко и да се оплакват по цял ден на майката абатиса. Ако не бяха толкова речовити, тримата биха могли да минат за простовати и добродушни селяни, с каквито бе пълно наоколо.
Боже, толкова й се щеше да напусне манастира! Не че абатисата се държеше зле с нея. Животът й бе направо разхайтен в сравнение с аскетското съществуване на доброволно влезлите в манастира сестри. Пък и наистина нямаше къде другаде да отиде — без семейство, без пари, без средства за защита и издръжка.
И въпреки това светостта и божествената любов никога не я бяха блазнили. Човешка любов — любовта, която майка й бе изпитала с баща й и бе подготвила и за дъщеря си — това й се щеше да изживее. Истинска любов, а не изневярата на чичо й Бонифацио или похотта на Симоне дела Рока и синовете му. Тя преметна дългите си ръкави пред слабините си и потънала във фантазии, започна да се гали. От устните й се изтръгна неволен стон, който накара Конрад да спре и да се обърне. Тя пламна и бързо вдигна ръце, но той я бе видял.
— Стомахът ли те боли, брат Фабиано? — попита той с искрена загриженост.
Каква невинна душа!
— Да, падре — изхленчи тя. — Определено ме боли стомахът. — Изкриви лице за по-голяма убедителност. — Но не забавяйте крачка заради мен. Ще ви настигна.
Тръгнаха пак и Якопоне продължи прекъснатия разговор.
— Не, Енрико, не е задължително едно стихотворение да изразява чувства. Понякога то свидетелства за опит. За да създаде едничък ред, поетът трябва да обиколи много градове, да се срещне с много хора. Трябва да рови и надава вой с животните, да се стрелва в небето с птиците, да се обтяга с най-неуловимото движение на разцъфващата пъпка. Трябва да пътува обратно през времето към чужди пътища и неочаквани срещи, към детски болести и — ще ме прощаваш, падре — дори към вечери, изпълнени с любов, всяка от тях различна от всички останали, и бледата женска кожа… бледата кожа на жени… заспали между чаршафите.
Щом заговори за любов, гласът му затрепери. Отвърна глава от Конрад и Амата видя болката в помръкналите му очи. Арогантността и увереността, с която бе говорил на площада, бяха прекършени, цветът напусна лицето му и то стана бледо като платно.
Майко божия, рече си Амата. Онази жена на балкона е била права. Той е луд — луд от мъка по нечия любов. Не й се вярваше Конрад и Енрико да са забелязали.
Известно време пътниците вървяха в мълчание, накрая Якопоне се покашля. Когато заговори отново, гласът му пак стържеше мъчително, пропит от силна емоция.
— Поетът трябва да седи край умиращия, до отворения прозорец, да се вслушва в стенанията навън и в накъсаното дишане вътре. И на последно място, трябва да позволи на тези спомени да избледнеят, а после да прояви безкрайно търпение, докато те се завърнат при него.