— И значи стиховете се раждат от тези спомени? — попита Енрико.
— Не още, сине. Все още не. Не и преди да се превърнат в негова кръв и плът, в безименни мисли, неразривно свързани със самия него. И тогава, в един изключително чист и рядък момент, поетът успява да пресее от тях първата дума на своя стих.
— „Вкусете и вижте, че Господ е благ“8 — цитира Конрад.
Амата си припомни мисловните прескоци на отшелника в дома му. Неразбиращият поглед на Енрико й се видя забавен. Якопоне също го забеляза.
— Брат Конрад има предвид, че псалмопевецът, когото той цитира, е поет и мистик и разбира, че опитът лежи в основата и на двете роли. Да четеш за Господ Бог в Библията или да слушаш за Него в проповеди не е достатъчно. Трябва да Го вкусиш, да Го изживееш. Един фермер може да ти хвали и прехвалва удивителния аромат на своите маслини, но думите му не биха означавали нищо, докато не вкусиш сам маслина. Опитът е в основата на всичко.
Избра най-подходящия момент да му го каже, помисли си Амата, точно сега, когато му предстои да се затвори в манастир за един бог знае колко години. Ако му сече пипето, ще го направят схоластик, както са се опитали да сторят с Конрад. Е, и тогава за какъв опит му говорят? Дълги, непроизносими думи! За него би било по-добре, ако се направи на глупак. Така поне никога няма да разбере какво е изпуснал. Вървяха нагоре по стръмния път, който свързваше Губио с Перуджа, следвайки билото на планината Гуалдо. През една пролука в плета, опасващ няколко земеделски ниви, Амата мярна Асизи далече на юг. Изводът й беше, че Губио е мрачен, тъжен и кален град. Но Асизи, кацнал на скалистите си основи, увиснал между Монте Субасио и долините на реките Тешо и Киаджио, приличаше на прозирен медальон на фон от зелен филц. Църквите от розов и коралов мрамор, стените и кулите, облени от сутрешната светлина. Неговата топлина контрастираше рязко с мрачния Губио, точно както благоуханният въздух, надигащ се от долините на Асизи, се сблъскваше със студените ветрове, фучащи около планинските укрепления над Губио.
Философите на поезията, потънали в разговори за достойнствата на опита, бяха пропуснали гледката. Хрумна й да им обърне внимание, но Конрад беше подхванал любимата си тема.
— При всички положения, Енрико, отиди в „Сакро Конвенто“. Научи каквото можеш за нашите традиции, научи се да четеш и да пишеш, изучи се в Париж, ако са склонни да те изпратят там. Но никога не забравяй, че един ден ще ти се наложи да избираш: искам ли да бъда истински син на свети Франциск и да живея по неговото Правило и Завет, или съм съгласен да вървя по по-лесния път на брат конвентуал? Знай още и че ако избереш да се причислиш към братята спиритуали, да тръгнеш по пътя на абсолютната бедност, това означава, че си избрал пътя на гоненията. Този избор е донесъл смъртта на мнозина братя.
Амата изсумтя. Да го бяха кръстили Сериозния брат! Да можеше да се промъкне на пръсти зад отшелника, да го сграбчи около кръста, да го отлепи от пътя и да не позволи краката му да докоснат прахта, докато не й обещае да се смее най-малко по дванайсет пъти на ден. Тълпата се бе смяла насреща му, той самият дори се бе смял на себе си, докато й разказваше за университетските си години, ала това разделение на ордена тотално бе изсмукало светлината на духа му. Още по-ужасното беше, че колкото повече приближаваха Асизи, толкова по-плътно го обгръщаше тъмнината.
Може би е просто уплашен. Може би като говори така на Енрико, напомня сам на себе си, че вече е направил своя избор — че се подготвя за всичко, което предстои.
Хората са големи чудаци. Това, което за тях е жизненоважно, нещата, за които са готови да страдат и дори да умрат, за нея беше далечно и неразбираемо. Как изобщо дръзват да говорят за опит, като изобщо не напускат границите на собствените си глави? Наистина са големи глупаци! Е, не всичките, продължи да разсъждава тя. Якопоне е мислещ човек, но също така явно си е и поживял, а страстта му едва не го е унищожила. Енрико също би трябвало да е понаучил това-онова, ако си сдържал очите отворени в двора на баща си.
Докато гледаше как се поклаща туниката на момчето, в главата й изплува порочна и сладостна картина. Може би под прикритието на нощната тъма или в уединението на самотна горичка…
Изведнъж осъзна, че другите трима пак са спрели и я чакат да ги настигне.
— Тук слизаме от главния път — рече Конрад. — Пътеката ще ни отведе към римския мост на дъното на клисурата.