— Брате Илуминато, донеси ковчежето.
Младежът потъна в сенките на трансепта. Когато миг по-късно се появи обратно, в ръката му блестеше малка златна мощехранителница. Елиас повдигна капачето й и извади пръстен с гравиран бледосин камък. Сложи си го, а помощникът му раздаде на останалите същите пръстени.
— Днес се основава Compari della Tomba, Братството на гробницата — обяви Елиас. — Да се закълнем под угрозата на смъртна болка никога да не разкриваме къде са положени тези кости.
— И нека смърт сполети всеки, който открие това място дори и случайно — додаде мрачно Джанкарло. — Бог ни е свидетел.
— Бог ни е свидетел — повториха останалите. Вдигнаха високо във въздуха юмруците си с пръстените и ги събраха в кръг. Всеки закачи пръста си за пръста на съседа си.
— Амин! Да бъде! — извикаха в един глас.
Италия и районът около Тиренско море
Част първа
ГРИФОНЪТ
I
Щом превали най-високата отсечка от пътеката, която криволичеше към колибата му, брат Конрад смръщи чело. Катерицата, изпъчена на перваза на прозореца, блъскаше яростно опашката си о дървото и надаваше пискливи звуци — недвусмислено предупреждение, че вътре го чака посетител, при това не мъжът на Розана.
— Шт, Сиви братко! — скастри той животинката, докато стоварваше от рамото си наръча дърва. — Посрещни странника така, както би приветствал мен. Може да е ангел Божи.
Отшелникът вдигна катерицата и я положи внимателно на черния ствол на близкия бор. Тя се покатери по-нависоко и Конрад прекрачи прага.
Необезпокояван от врявата навън, непознатият монах спеше, отпуснал глава на масата на отшелника, със скрито под качулката лице. Конрад изсумтя доволно. След като така или иначе ще му се наложи да общува и води разговор, нека поне да е на духовни теми. Кожените сандали и мекото новичко сиво расо на госта обаче леко го разочароваха. По всяка вероятност конвентуал — някой от онези разглезени братя, които живеят по-скоро като затворени в манастира си черни монаси, нежели като лишени от корен синове на свети Франциск. Дано поне разговорът не се изроди във вечния спор за същността на истинската бедност. За Конрад тази тема беше изчерпана и крайно отегчителна. Винаги му бе причинявала само болка.
Внесе дървата, които бе събрал през деня, като вдигна наръча за тънката жилава пръчка, с която го бе овързал. В тези есенни следобеди слънцето бързаше рано-рано да се скрие зад Апенините и нощем планинският въздух застудяваше. Отшелникът взе няколко шепи листа, шишарки и сухи борови иглички и направи купчинка насред кръга от плоски камъни в средата на стаята. Докато палеше огъня с кремъка, от ъгъла се надигна сънен глас.
— Брат Конрад от Офида? — Изненадващо тънкият гласец бе като на хорист в момчешки църковен хор, още недостигнал дрезгавината и трелите на пубертетния глас. Явно посетителят му бе послушник, при това най-вероятно малолетен. По принцип в ордена не се приемаха кандидати на възраст под четиринайсет години, но управата често престъпваше тази забрана.
— Да, аз съм брат Конрад — отвърна домакинът. — Бог с теб, млади братко. — Остана коленичил пред огнището.
— И с теб. Казвам се Фабиано. — Детето разтърка нос с опакото на ръката си и думите му излязоха неясни.
— Фабиано. Чудесно! И добре дошъл. Само да тръгне огънят, и ще сваря супа. В котлето съм сложил да кисне бакла.
— И ние донесохме храна — рече момчето и посочи с пръст мрежата, закачена на мертека. — Сирене, хляб и грозде.
— Ние ли?
— Доведе ме прислужникът на мона Розана. Господарката му прати допълнително храна — в случай че нямаш достатъчно за себе си и за някой гост.
— Любезна както винаги — усмихна се Конрад.
Огънят вече пращеше, в стаята се разнесе аромат на тлеещи борови клони. Пушекът се заизвива към черния от сажди сламен покрив и намери малката дупка по средата. Пламъчетата заподскачаха в очите на госта, които блестяха изпод качулката му като зрели маслини. Конрад постави котлето на огъня и откачи торбата с храна. Розана, бог да поживи щедрото й сърце, беше изпратила и лук. Той отряза две филийки, за да ги хапнат сурови със сиренето, а останалото наситни за супата.
— Кой те изпрати при мона Розана? — попита Конрад.
— Наставниците ми в Асизи. Заръчаха ми, като стигна Анкона, да питам за синьората. Та тъкмо наближавах града, и срещнах двама братя. Те ми обясниха как да намеря къщата на мона Розана. Май любопитството й бая се разпали, като й рекох, че търся тебе… — Забележката увисна незавършена във въздуха с леко въпросителна интонация.