Като повечето планински пътеки и тази беше стръмна и тясна. Амата вътрешно се зарадва, защото щеше да се наложи да вървят един подир друг, което поне за известно време щеше да сложи край на проповедите на Конрад. Освен това щяха да се пъхнат под сянката на дърветата; жаркото слънце се беше изкатерило почти до средата на безоблачното небе. Видя река Киаджио, която се виеше ниско долу, кална от дъждовете, паднали преди две вечери, а край бреговете й се мержелееха кулите на „Санта Мария ди Валфабрика“ и замъкът „Кокарано“. Тези места й бяха познати от пътешествията й с господарката.
Предположи, че Конрад ще предпочете да заобиколи по-отдалечко „Валфабрика“ — също бенедиктински манастир, — а най-вероятно нямаше да приближи и замъка. „Сант Убалдо“ се бе оказал прекалено вълнуващ за неговите възприятия. Конрад без съмнение би се чувствал по-добре да прекара нощта под открито небе, сред дивите горски обитатели. Е, самата тя не би имала нищо против, стига да си накладат приличен огън и да го поддържат през цялата нощ. Пък и в тъмното можеха да се случат какви ли не приятни неща. Устоя на изкушението да се подпре на раменете на вървящия пред нея Енрико — като по този начин втрещи Конрад за пореден път. Търпение, Амата. Да видим как ще се развие действието. Дали заради мисълта за дивите обитатели, но тя се спря и се загледа между сенките на дърветата, после се обърна и проучи внимателно пътя зад себе си. Обзе я странното чувство, че някой ги наблюдава, но пътеката се виеше толкова на ситно, че накъдето и да погледнеше, виждаше съвсем къс отрязък от пътя. Потръпна и хукна напред да настигне другите. Изведнъж й секна всяко желание да изостава.
Надяваше се, като излязат на по-широчко местенце, Конрад да спре и да отвори вързопа с храната, но той, естествено, не беше от хората, дето обръщат внимание на глада. Сякаш нещо го дърпаше упорито напред. Амата само се надяваше да не е заради нея. Не че след утрешния ден мнението му за нея ще има някакво значение. Тя ще се върне в „Сан Дамиано“, а той ще продължи да си блъска главата над загадката на Лео.
Исусе Христе! Завръщането в Асизи тежеше и на нейните плещи, при това много повече, отколкото си бе представяла. Щеше да й липсва свободата извън манастирските зидове, щеше да й липсва пътят въпреки всичките опасности и неизвестности — всъщност точно опасностите и неизвестностите щяха да й липсват най-много. Те бяха подправката, от която се нуждаеше ежедневната гозба на „Сан Дамиано“.
Предположенията й се оправдаха — Конрад ги поведе покрай „Валфабрика“ още същия следобед. Енрико и Якопоне продължиха брътвежите си за гражданското право, все едно знаеха за какво говорят, а отшелникът бе потънал в собствените си мисли.
Той не спря почти до мръкнало, когато стомахът на Енрико също започна да се бунтува. Якопоне гризеше кората на една клечка, която си бе отчупил покрай пътя, но иначе изглеждаше безчувствен към глада точно колкото Конрад. Сигурно би могъл да кара като пророк фанатик на рожков и мед — или дори на въздух, ако се наложи.
Щом навлязоха дълбоко в гора от коркови дъбове и борове, Конрад най-сетне омекна.
— Можем да пренощуваме тук — рече той. — Знам една пещера току край пътя. Все още имаме време да съберем дърва за огрев, преди да се е стъмнило съвсем. — Изгледа ги с грейнало лице, изпълнено с гордост. — Днес се справихме чудесно. Утре до обяд сме в Асизи.
— Ще започна аз — рече Конрад, след като се навечеряха. Четиримата пътници се събраха край огъня. На входа на пещерата два бухала бухаха в дует. — Моят пример за добродетелност е един светец на Бедността…
О, няма ли край, рече си Амата.
— … не брат минорит, както вероятно сте очаквали, нито член на религиозен орден — продължи отшелникът. — Банкерът Донато засрами дори нас, които сме положили официално обет за бедност. Някога той бил заможен човек, но любовта му към Бога го правела тъй състрадателен към хората, че дарил на бедните всичко, което притежавал. Ако след това бе влязъл в нашия орден, то би последвал примера на брат Бернардо — първия син на свети Франциск. Но банкерът стигнал още по-далеч. Продал себе си в робство и раздал получените пари пак на бедните. И до днес не съм чул за човек, последвал примера му.
— Аз, струва ми се, съм чувал за едного — пророни Якопоне. — Става въпрос за един лихвар от Тоскана — Лучезио от Погибонси.
Каещият се грешник сведе глава. Пушекът от огъня го обгърна, но той с нищо не показа, че го е забелязал. На Амата й се стори, че е станал неподвижен като камъка, върху който седеше. Но за днес тя вече бе видяла пукнатината в камъка.
— Срам ме е да призная, приятели, но в предишния си живот и аз бях лихвар — подхвана той. — Давах на заем пари срещу убийствени лихви, против всички правила на Бога и църквата. И това не беше единственият ми грях. Също като Лучезио в младежките му години, се бях отдал с цялото си сърце на изкачването на йерархическата стълбица на обществото, като изкачвах стъпалата благодарение на парите си — и на чуждите пари. Бях стигнал достатъчно нагоре, че да съм сред първенците в моя град. — Вдигна глава, на лицето му се изписа горчива усмивка, разтърси опърпаното си наметало. — Не е за вярване, нали?