— Да. За глупостта на един пътуващ търговец. Чух тази история от брат Салимбене.
— От Салимбене ли? — възкликна за втори път отшелникът. Сега вече звучеше откровено разгневен.
Тя се впусна в разказа, преди той да успее да я спре.
— Живял някога пътуващ търговец, който заминал на дълъг път. Завърнал се две години по-късно в дома си и заварил новородено. „Ей, жено, откъде се взе това дете?“, попитал той. „Ясно е, че не е мое.“ „О, скъпи съпруже, отвърнала жената, прости ми за нехайството. Един ден си позволих да изляза съвсем сама из ветровитите планини. Снежният крал ме изненада и скочи отгоре ми. Опасявам се, че това момченце е резултатът.“
Търговецът не казал нищо, но когато няколко години по-късно заминал по работа в Египет, взел детето със себе си и го продал в робство. Когато се върнал у дома, жена му го попитала: „Къде е синът ми, съпруже?“ „Уви, вярна ми съпруго, проплакал той, със седмици плавахме из тропическите води, облени в пот и полуживи. Ала бедничкото ти момче, нали е син на Снежния крал, страдаше най-много от всички, и накрая просто се разтопи.“
Енрико избухна в смях.
— И каква е поуката според брат Салимбене? — избоботи Конрад.
— Че търговецът е бил голям глупак, щом е оставил жена си сама цели две години.
— Трябваше да дадеш пример за добродетелност — избухна Конрад, но се сепна посред изречението си. От другата страна на огъня каещият се грешник ридаеше, заровил лице в шепите си. Амата вдигна ръка на рамото му.
— Какво те тревожи, сир Якопоне? — попита тя. — Лошо ли разказах историята си?
Той поклати глава и изтри очи с крайчеца на пелерината си.
— Извинете ме, братя — рече накрая, щом успя да се посъвземе. — Мислех си за Умилиана от Керки, която бих искал да ви дам като пример за покаяние.
Думите му излизаха на пресекулки.
— Тя обитаваше гола стая в задното крило на една от най-богатите банки във Флоренция, където водеше живот на скрито покаяние… в пост и ридания… за да изкупи греховете на заможните си братя, живеещи в съседство.
Огледа отново присъстващите със скръбните си очи, при което Амата толкова се развълнува, че едва сдържа собствените си сълзи. Той махна вяло с ръка да прогони пушека, завихрил се пред лицето му.
— Тази жена бе собствената ми скъпа съпруга, достойна за светица. Докато аз печелех огромни суми чрез лихварство, управлявайки имотите и сметките на клиентите си… неизменно в мой интерес; докато залагах на зарове спечеленото и доброто име на семейството си… и безмилостно принуждавах тази благочестива жена да се труфи по най-суетен начин, като глупаво украшение към моя престиж — през цялото това време тя се каеше, с надеждата да спечели обратно изгубената ми душа и да я спаси от властелина на злото.
— И защо вече не си с нея? — попита Амата. — Къде е тя сега?
— Отиде си, дете. Вече от четири години е мъртва. Една вечер я изпратих да ме представлява на сватбеното тържество на мой клиент. Казах й, че по-късно и аз ще отида — бях твърде зает с бумагите си и с броенето на богатствата си. Но преди да отиде на сватбата, върху жена ми се стоварила лоджия, натъпкана със сватбари.
Донесоха смазаното й тяло у дома. Когато прислужничката й и бавачката на бебето ни свалиха скъпата й одежда, за да я изкъпят за погребението, установиха, че отдолу е облечена с власеница. През цялата година на брака ни тя е измъчвала нежната си кожа заради моите грехове. А аз изобщо не го бях забелязал. И през ум не ми е минавало, че е правила подобни неща. — Той затвори очи, както бе сторил сутринта на Пиаца дел Меркато, и подхвана напевно: — Спомням си жена с маслинена кожа, с мека, гарвановочерна коса и изящни дрехи. Споменът за нея продължава да ме тормози; толкова ми се ще да си поговоря с нея.
Амата се премести по-близо до каещия се грешник. Прииска й се да обгърне раменете му с ръка в утешителна женска ласка — но знаеше, че е невъзможно. Единствен Конрад беше наясно, че тя не е Фабиано, че не е корав мъж. Затова си позволи само да му предложи слова на съпричастност.
— Толкова ми е мъчно за вас, сир Якопоне.
Дълго време никой не проговори, докато накрая отшелникът не наруши болезнената тишина и надвисналата пелена от мъка.
— Време е да се оттегляме за почивка — рече тихичко той, изпълнен с уважение към ситуацията. — Но един от нас трябва да остане буден, за да стои на пост и да поддържа огъня. Предлагам да дежурим на смени.
Тялото на Амата копнееше за почивка след усилното ходене, наложено от Конрад, но сега, когато настроението на вечерта помръкна, бляновете й от по-рано — да прекара една последна нощ на усамотена полянка в обятията на стегнатото тяло на Енрико — я обладаха наново.