— Още не ми се спи — обади се тя. — Коремът ми не се е успокоил. Аз ще поема първото дежурство.
Фантазиите й биха били двойно по-сладки, ако бе доловила в тялото на момчето и следа от страстта на Якопоне.
Мъжете разстлаха събраните клони на безопасно разстояние от искрите, които изхвърчаха извън очертанията на огнището, за да легнат върху тях. Амата си стъкми ложето, после изпълзя към мястото на Енрико при входа на пещерата.
— Не заспивай — прошепна тя, докато минаваше покрай него. — Имам още една история за разказване, но не е за ушите на двамата старци.
Х
Орфео се измъкна от койката си малко преди зазоряване. Небето беше матово като калаен поднос; още не се беше развиделило дотолкова, че да се различат очертанията на кораба. Спалните помещения в задната част на съда, които той споделяше с новоизбрания папа и останалата част от антуража на Тебалдо, бяха силно парфюмирани, за да се убие вонята, разнасяща се откъм палубата на гребците. За разлика от венецианците, които наемаха свободни мъже за екипаж на галерите си, англичаните следваха генуезката традиция и задвижваха бойните си кораби с турски роби. Привързани към веслата денем и към койките за спане нощем, те се въргаляха в собствените си изпражнения и се радваха на всяка вълна, плиснала над парапетите. Фактът, че моряците на крал Едуард търпят подобна воня, само потвърждаваше ниското мнение на Орфео за северните народи. Кимна вяло на кормчията, който стоеше на вахта под тента на кърмата, после си запроправя път на пръсти между робите. Прекоси по дължина бойния кораб и се изкачи по платформата на най-високата част на бака, където вятърът го блъсна право в лицето. Свежият морски бриз прочисти дробовете му, успокои го и му вдъхна нови сили.
Най-накрая седна, опрял гръб в парапета и свил рамене към гърдите си. През последните два часа Орфео се бе въртял и мятал в кревата, свил юмруци под прогизналите от пот чаршафи. Трудно си поемаше дъх. Когато успя да се унесе в дрямка, сънува, че е нападнат от орда безлики, закачулени фигури, които се появиха от гъста мъгла, за да изчезнат обратно в нея след броени мигове, осуетявайки опитите му да се защити. И сега, вече напълно буден, предчувствието за надвиснала опасност продължаваше да го гложди. Нищо, че морето беше гладко като огледало, а на небето не се виждаше нито едно облаче. Духаше точно толкова вятър, колкото да държи издуто квадратното платно. Конвоят им бе непокътнат — три бойни кораба и галера с провизии. Какво по-спокойно утро за един мореплавател.
По отсрещния парапет пропълзя светъл лъч. Орфео погледна над кърмата, където изгряващото слънце обагряше източния хоризонт. Първите лъчи трептяха по вълните зад кораба. Той протегна ръка към снопчето светлина и розовият цвят на кожата му се смени с коралов, после с оранжев — сякаш бе потопил пръстите си в боята за вълна на баща си.
Орфео простря крака и ги опъна до масивното желязно туловище на абордажната кука. Пак затвори очи и се опита да върне съня си. Дали наистина е в опасност? Или Бог иска да го предупреди за другиго — може би за онзи подпухнал убиец, когото някога наричаше свой отец. Нима баща му най-сетне е получил вечно проклятие? Опита се да възкреси в съзнанието си чертите на стареца, но не успя да извика никакъв образ. Лицата на братята му едно след друго изтласкваха това на баща му. Но не, тези лица също не бяха обектите на съня му. Съсредоточи въображението си върху Марко, понесе се през Армения към непознати земи, но пак не почувства нищо. Последва образ на момиче, по-скоро дете, при това непознато. Този спомен учести пулса му. Пак тя!
Беше зърнал това момиче един-единствен път, изправена на една от кулите около портите на фамилния й замък, гледаше го с тъмни бадемови очи, косата й — преметната през рамо на дълга черна плитка, пристегната с кожен ремък. Докато бащите им се караха за налога, поискан от кастелана, Орфео отвърза от ръката си жълта копринена кърпа и оформи от нея кукла. Пъхна пръста си вътре и го сви в изящен поклон. Когато понечи да последва примера на куклата и лично да се поклони, девойката се скри от погледа му.
Може би именно тук бе източникът на кошмара му. Колкото повече се приближаваше до родната си земя, толкова по-настойчиво го преследваше причината за напускането му. Често си бе представял замъка след нападението: разрушените стени, опожарените дървени сгради, обитателите — посечени или молещи за милост в предсмъртна агония, в това число и очарователното девойче. Главорезът, нает от баща му — Симоне дела Рока, — беше педантичен и безскрупулен.