Фабиано подръпна предницата на Енриковата туника.
— На колене — рече послушникът. — Ти ще играеш ролята на Рустико.
Енрико се подчини, а другото момче коленичи пред него. Под коленете им изхрущяха сухи листа, но този път Фабиано не каза нищо за шума.
— „Първо, казал Рустико на момичето, трябва да си свалим дрехите и бельото.“
— Налага ли се да го правим? — проплака Енрико. — Далеч от огъня е студено.
— Виж, ако ще хленчиш за щяло и нещяло, ще съсипеш цялата история — скастри го Фабиано.
— Извинявай. Досега не съм правил подобни неща.
— Разбирам — усмихна се послушникът.
Енрико свали туниката си през главата. Чу шумоленето на дрехите на Фабиано, който стори същото. Нощният въздух го накара да потръпне и той се поколеба за миг, преди да захвърли одеждата си настрани. Впери умолителен поглед в послушника.
Това, което видя, го накара да вдиша с пълни гърди вледеняващия нощен въздух. Беше виждал по-малката си сестра гола, но нейните гърди бяха едва напъпили, нямаха нищо общо със зрелите плодове, които изпъкнаха насреща му сега, големи почти колкото тези на майка му, когато кърмеше поредното бебе. Очите му обходиха тъничката й снага, плъзнаха се надолу по извивката на хълбоците, по бедрата, до туфата гъсти черни косми, подканващи да бъдат проучени, към пъпа, дълбок като бездна на оскъдната светлина. Протегна ръка към меката плът на корема й, но не посмя да провери дали е истинска, като я докосне. Отвори уста да проговори, но момичето пак сложи пръст на устните му. После пое нишката на историята си, сякаш не се беше случило нищо необичайно.
— „Рустико, извикала Алибех, какво е това нещо, което ти притежаваш, а аз не, и което се надига като купол пред тебе!“
„Уви, дъще, отвърнал той, това е дяволът, за когото ти говорех. Бог ме наказа с този звяр, който ми причиняваше страдания във всичките ми дни, така че неведнъж съм си мислел, че болката, причинена ми от него, ще ме довърши. Но ето че сега, в отговор на молитвите ми, Той ми изпраща теб. Понеже те е дарил с нещо, което аз не притежавам — с ад, в който да бъде погребан този дявол, за да се облекчи болката ми.“
Момичето започна да гали Енрико.
— Сигурно ти е студено — рече тя. — И аз зъзна, но студът ми въздейства по различен начин. — Тя плъзна ръката му по гръдта си и нагласи пръста му на твърдия изпъкнал възел на зърното си. — Ако не ми помагаш, не мога да продължа с разказа си. Нали чу какво каза Алибех. Трябва да се надигнеш като купол. — Гласът й му вдъхна кураж. — Нервно ли ти е? Отпусни се. Нали помниш какво казаха мъжете? Трябва да натрупаш житейски опит. Това включва и нощи с дами с бледа кожа.
Той стисна зърното й между палеца и показалеца си любопитно, предпазливо, сякаш внимаваше да не я нарани. Задиша учестено, накъсано, кръвта в слепоочията му запулсира. Примигна с очи, за да проясни главата си.
— Така е по-добре — рече тя и продължи да го гали. — Не се притеснявай, всичко е наред. Още не си дал обет. О, да, така наистина е по-добре. Заслужаваш да те нарека „Големия Рико“. А ти можеш да ми викаш Амата, понеже така се казвам.
Той се засмя тихичко и продължи да масажира гърдите й с две ръце.
— Големия Рико. Като сир Якопоне.
Тя вдигна ръка върху неговите и го възпря.
— Якопоне ли? Какво се сети за него точно сега?
— Якопоне му е прякор, а не истинско име. — Той отвори очи. — Каза ми, че означавало „Големия Якопо“. Съгражданите му го наричали така заради високия му ръст.
Тя престана да го гали. Пръстите й се стегнаха и го сграбчиха.
— Ох! Какво толкова казах?
Тя се дръпна от него.
— Какви съграждани? В Губио ли? — попита.
— Не. Не в Губио. Каза ми, че е от Тоди, най-далечния ъгъл на Умбрия.
Момичето се отпусна на пети и свали ръцете си от него. Притисна длани в корема си и простена.
— Защо, Господи? — изхлипа тя. — Защо ми отнемаш всички, които са ми скъпи?
Вдигна юмрук пред устните си и загриза яростно кокалчетата си. Отвори широко уста, все едно се канеше да изкрещи, но покрусата извираше от толкова дълбоко в душата й, че не се чу никакъв звук.
— Какво има? — попита Енрико.
Но тя напълно бе забравила за него. Извъртя се на една страна и се изтърколи върху горската шума, като продължи да притиска корема си и да стене. Започна да маха с юмруци срещу невидим враг.