— О, скъпа ми братовчедке, каква ужасна смърт.
Не е на себе си, рече си той. Взе да се притеснява да не би шумът да събуди останалите. Облече се. Не искаше да го заварят така с нея. Хрумна му да изтича обратно в пещерата, но точно в този момент тя се просна по гръб.
О! Che bella! Che grazia di Dio! Кожата й искреше на лунната светлина, съвършена и безупречна, плувналите й в сълзи очи блестяха като скъпоценни камъни. Заприлича му на приказно създание, горска нимфа, полегнала на черната земя. Погали я по корема.
— Недей — отблъсна ръката му тя. — Не мога точно сега.
— Но какво стана?
Не му отговори веднага. Енрико взе да се притеснява, че отсъствието им ще бъде забелязано. Накрая, когато вече почти се канеше да върви, тя проговори.
— Синьор Якопо дей Бенедети от Тоди, известният нотариус. — Произнесе името бавно, с почит. — Поне така го наричаха, преди да си изгуби ума. Най-високият мъж в Тоди. По времето, когато бях отвлечена от дома си, той беше сгоден за братовчедка ми Вана. Никога досега не го бях виждала, Енрико. Жената, смазана под онзи балкон, бе собствената ми мила братовчедка. Беше ми като по-голяма сестра — най-обичаната сестра за едно момиче, човекът, който ме разбираше най-добре.
Тя седна изправена и погледна равнодушно дрехите си. Енрико проследи мълчаливо как тя се облича, заинтригуван не толкова от самите одежди, колкото от онова, което скъта отдолу — нещо бяло и релефно, което привърза към корема си, и тъмен калъф, прикрепен над китката. Тя вдигна глава и улови погледа му.
— Този свитък е хроника на историята на братята — обясни тя. Гласът й прозвуча тежко и авторитетно. — Утре ще го занеса в „Сан Дамиано“. Там имаме няколко сестри, които умеят да пишат. За изненада на брат Конрад, ще им го дам да го препишат, така че ти си мълчи.
Тя протегна ръка, за да може той да я огледа по-обстойно.
— А този нож е за да ме предпазва от опасности. — В гласа й пак се усети гордост. — Последният, който ме докосна пряко волята ми, вече не може да преброи до десет на пръстите си.
Вече беше напълно облечена. Прехвърли колана през кръста си и стисна момчето за ръката.
— Съжалявам, Енрико. Бях планирала по-друг завършек. Може би друг път ще имам възможност да ти доразкажа историята. Но поне ще запазиш спомена за сестра Амата и видяното тази вечер. — Успя да го дари с тъжна усмивка.
— Амата — повтори той. — Обичаната. Приляга ти. За себе си съм сигурен, че те обичам.
— Изобщо не си го и помисляй. Лош късмет е да ме обича човек. Сериозно ти говоря. — Вгледа се мрачно в лицето му и от усмивката й не остана и следа. — Време е да се връщаме — рече накрая.
Двамата се отправиха по посока на пътя и забелязаха трептенето на огъня откъм пещерата. Най-неочаквано Амата се закова на място и му направи знак да пази тишина. Той последва примера й и се прикри зад едно дърво.
Тя изруга тихичко и прошепна:
— Засада!
Амата преброи пет тъмни сенки. Веднага си помисли за ловната дружинка на Дом Виторио и плячката, която преследваха — главорезите, наети от жителите на Перуджа да тормозят пътниците. Да не би да са ги проследили от Губио? Спомни си обзелото я на пътеката странно предчувствие. Помоли Бога да не се окаже същата шайка или някои като тях, но дълбоко в себе си беше наясно, че се опитва да се самозаблуждава. Кой ако не главорези и крадци биха кръстосвали пътищата посред нощ в търсене на лагерни огньове. Огънят, който предпазваше спящите от диви животни, примамваше разбойници като тях.
Мъжете се спряха недалеч от дървото, където се спотайваха Амата и Енрико, и започнаха да чертаят планове за действие с дрезгав шепот. Разгърнаха се, заставайки на десетина крачки един от друг, с явното намерение да нападнат пещерата от различни страни. Амата забеляза, че носят тояги и копия, но вероятно криеха и други, по-малки оръжия.
— Ще убият Конрад и Якопоне — рече тя, долепила устни до ухото му. — Трябва да ги предупредя. Ти чакай тук.
Тя запълзя към пътя и усети как по врата й пробягват иглички. Ококорила широко очи, си пое няколко дълбоки глътки въздух, забавяйки неизбежния момент, когато щеше да й се наложи да опита да се стрелне помежду им и да ги изпревари. Помисли си за Конрад и как той бе рискувал живота си, за да й помогне да премине онази скала, и този спомен я подтикна напред.
— Събудете се, братя! — изкрещя тя. — Бандити! Ставайте!
Спусна се с все сила през гората оттатък пътя, но един от мъжете я докопа за ръкава. Завъртя я и вдигна тоягата си над главата й. Тя инстинктивно се сви към гърдите му и оръжието прелетя покрай нея, без да я засегне. Онзи изсумтя, после изрева от болка и изпусна сопата на земята. Успя да сграбчи Амата за китката с две ръце и се опита да я изтласка назад, но тя завъртя ножа си в корема му, мъчейки се да достигне сърцето. Усети как юмрукът й се облива в топла кръв. Накрая мъжът отпусна хватката си, а Енрико скочи на гърба му.