— След мен, сестро — рече накрая. — Жалко е да събличаме труп, но дрехата на този разбойник ни е нужна, за да пренесем Енрико. Ще проврем клоните през ръкавите вместо колове.
Тя се запрепъва подире му като замаяна. Не й излизаше от главата мисълта, че ако не беше тя, Енрико нямаше да лежи полужив на пътя — нищо че самата тя за малко не пострада. По-добре на нея да се беше случило. Бог определено дамгосваше всички, които тя обичаше.
Конрад й нареди да се обърне с гръб, докато той съблече мъжа. Тя го послуша и се завъртя бавно, като се втренчи в тъмнината.
— Dio mio, сестро! — изкрещя внезапно Конрад. — Какво си направила! Убила си монах.
Конрад беше свалил горната му дреха. Амата забеляза, че мъжът носеше сиво расо, пристегнато с шнур, каквото имаха тя и Конрад. На кожена връвчица около врата му се виждаше грубоват дървен кръст.
— Опита се да ме убие. — Тялото й се отпусна, думите излязоха от устата й като дрезгав шепот. Нямаше сили дори да се защити. Факлата в ръката й се отпусна, докато почти опря в плешивото теме на мъжа, за да разкрие скованите му, мъртвешки черти.
— Падре! Този го познавам! Видях го сутринта!
— В Губио ли?
— Да. На площада. Стоеше по-назад сред тълпата, заедно с още неколцина от нашия орден. Беше си свалил качулката, та си спомням, че си рекох, че сигурно обича студа.
— Но защо ще ни напада?
Амата разпери ръце.
— Преди малко го чух да казва, че те търсят. — Впери поглед в неподвижното тяло на Енрико и сграбчи Конрад за ръкава. — Страх ме е за теб, падре. Моля те, не отивай в „Сакро Конвенто“. Готвят ти опасен капан.
— Решението си е мое — напомни й той, — а засега не виждам друг вариант. — Огледа замислено лицето на мъртвия монах. — Пък и нима животът е толкова важен? Ако тези бяха приключили с мен по-рано, вече да съм при брат Лео и свети Франциск. — Той се усмихна, вдигна ръка към гърдите си и додаде: — Пък и вече знам смисъла на писмото.
— Но нали Лео иска да останеш жив, за да разпространиш наученото. Убедена съм в това.
Якопоне се появи откъм шубраците, като влачеше подире си два жилави кола, очистени от клоните. Положи ги до Енрико и отиде при Конрад и Амата.
— Най-напред трябва да погребем този брат — рече Конрад.
— Да го погребем ли? — извика Амата. — Нямаме време за това! Трябва да пренесем Енрико.
— Този човек е бил монах. Подобава да бъде погребан по християнски, а не да бъде оставен за храна на лешоядите. — Конрад свали кръста от врата на мъртвия и го подаде на Амата. — Вземи го, за да обозначим гроба му. Сир Якопоне, помогнете ми да му сваля расото. Ще го завием в наметалото му и ще натрупаме отгоре му могила от пръст.
— После ми дай шнура, дето му служи за колан — рече Амата. — Може да ми влезе в работа.
Тя отиде да ги чака край пътя, стиснала в едната си ръка факлата, а в другата кръста, докато двамата издърпаха трупа на монаха към дърветата. Амата не откъсваше очи от завоите, зад които пътеката се губеше и в двете посоки, опасявайки се да не се завърнат бандитите. Трима от тях бяха избягали към Губио, но главатарят им можеше да се спотайва къде ли не. Виковете му отдавна бяха заглъхнали в студения нощен въздух. Тя напрегна слух да долови някакъв звук въпреки шума, който Конрад и Якопоне вдигаха в шубрака, докато покриваха трупа с листа, борови иглички и пръст. После допря ухо до гърдите на Енрико с надеждата да долови стенание, болезнен хрип или какъвто и да е признак на живот. Тишината, която се разпростираше във всички посоки, умножаваше страховете й.
След чакане, което й се стори безкрайно, Якопоне изскочи от мрака и взе от ръцете й кръста на покойника, като й даде шнура от расото му. Амата се спусна към мястото, където лежеше Енрико, и събра снопче съчки. С тлеещата факла успя да ги подпали и докато пламъкът подскачаше от пръчка на пръчка, огледа лицето на момчето. Бялата му кожа беше цялата изподрана и насинена, русата му коса бе сплъстена от засъхнала кръв. Беше толкова млад — брат й Фабиано би бил на същите години. Тя приседна на земята до него и го погали по челото, прокара пръсти през косата му, за да разреши сплъстените кичури.
Клепачите на момчето потръпнаха, после той отвори очи и я позна.
— Амата. Значи си жива.
— О, слава богу, Рико, и ти си жив.
— Съмнявам се. Навсякъде ме боли. Чувствам се ужасно отпаднал.
— Постъпи храбро, като скочи на гърба на онзи.
Той с мъка се усмихна.
— Първата смела постъпка в живота ми и виж какво стана.
— Шт. Не говори така. „Сакро Конвенто“ е съвсем близо. Монасите ще те зашият и излекуват.