Клепачите му пак се отпуснаха. Главата му се завъртя наляво-надясно в усилието му да остане в съзнание. Амата чу стъпките на другите двама.
— Не забравяй, че съм Фабиано, а не Амата — прошепна накрая, но той вече беше изпаднал в несвяст.
Конрад и Якопоне стъкмиха носилка от коловете и дрехата. Докато вдигаха момчето на носилката и нагласяха коловете на раменете си, Енрико не помръдна. Амата мина отпред, за да освети пътя и издълбаните в пръстта коловози.
— А сега нека Божията милост закриля както него, така и нас — рече Конрад. — Да вървим.
Пътят, макар и черен, продължи близо левга по равно, докато стигнаха разклонението към Порциано. На поляната вдясно се мярна малък селски параклис — вероятно би могъл да им предложи убежище. Конрад спря, за да остави носилката, и побърза да пъхне глава през входа. Направи знак на Амата да го последва и потъна вътре.
Светлината отприщи припрян звук, покрай стената припна подплашено дребно животино. Във въздуха над главите им изпляскаха крила и през дупката на покрива излетя ято прилепи. Амата остана неподвижна край вратата, докато шумът стихне, после се завтече подир Конрад към олтара. Вонеше на изгорена плът. Беше слушала разкази за евреи, които колели животни на олтарите и ги горели като жертвоприношения. В техните храмове сигурно мирише така непрекъснато, рече си тя.
Отшелникът избърса прахоляка от каменния олтар и отвори вратата на нишата отзад.
— Тук не е безопасно. Вече не се използва като параклис. Няма причастие, което да ни пази.
— Все пак бихме могли да поостанем поне малко. Друсането може да довърши Енрико.
— Ще почиваме по светло. Опасно е да спираме през нощта.
От мрака зад олтара се надигна стон. Конрад грабна снопа съчки от Амата и го вдигна над главата си.
— Ако си човек, а не звяр, кажи си името — рече той.
— Проклета да е фанатичната ти душа, Конрад от Офида — изрече стържещ глас. — Не сме искали да ти сторим зло. Заповядано ни беше само да те пленим.
Конрад пристъпи покрай олтара, докато успя да различи свитата до стената фигура. Онзи насочи насреща им копието си, но изглеждаше твърде слаб, за да нанесе сериозен удар.
— Ако искаш да ти помогнем, хвърли оръжието.
— Да му помогнем ли? Та той едва не ме изкорми! — извика Амата.
Мъжът остана в същата отбранителна поза.
— Хвърли го, казах. — Конрад описа широк бавен кръг с факлата. — Или искаш пак да усетиш огъня?
Копието изтрополи на мръсния под. Конрад пристъпи напред, но Амата го спря с категоричен жест.
— Внимавай. Може да има нож.
— Тогава вземи оръжието му и ме прикривай. Все пак си мисля, че ще предпочете да остане жив.
Амата напипа копието в тъмнината и опря острието му в гърдите на ранения. Конрад приближи към него светлината.
— И тоя ли го познаваш? — попита Конрад.
— Не му виждам лицето. Дръпни му качулката.
Щом ръката на отшелника докосна лицето му, онзи изскимтя. Значи това бил източникът на миризмата на изгоряла плът, която тя надуши. Обгорените му черти бяха неразпознаваеми — кървава пихтия, от която в нея се впи едно преливащо от злоба око. Конрад върна качулката на мястото й. Косата на мъжа беше сламеноруса, с обръсната тонзура.
Амата се надвеси по-близо, подпирайки се на олтара.
— Струва ми се, че това е единият от братята, които ме показаха пътя към дома на мона Розана. Поне много прилича на него.
— Но това е изключено! Не каза ли, че вървели пеша?
— Напротив. Яздеха мулета. Както споменах, единият беше много възрастен. Като нищо са стигнали в манастира в Губио вчера. Слава богу, че не останахме да преспим там снощи.
Конрад пак приближи факла до лицето на мъжа.
— Знаеш ли какво означава писмото на брат Лео?
— Не. — Онзи се закашля, върху гърдите му пръсна кървав фонтан. Когато заговори пак, гласът му беше дрезгав, думите излизаха трудно от гърлото му. — Моят спътник каза само… че министърът… ще се радва да види писмото… както и теб. — Понечи да повдигне ръка, но тя се отпусна тежко на гърдите му.
— Името на спътника ти!
Устните на мъжа се изкривиха в зловеща гримаса.
— Амануенсис.
— Това не е име, а длъжност — рече Конрад.
— Амануенсис — отсече упорито онзи.
— Най-вероятно казва истината. — Конрад сбърчи чело. — Бонавентура ме смята за размирник. Не би приел с радост новината за моето завръщане. Е, не че това е причина да бъда тикнат зад решетките.
Мъжът се задави от собствената си слюнка.
— За бога, помогни ми — простена умолително той. — Чуй изповедта ми. Имам нужда да сваля товара от душата си.
— Ще го сторя, братко — отвърна Конрад. — Изчакай навън, Фабиано, не се тревожи. Обещавам да стоя на безопасно разстояние от него.