— Израсли сме заедно — отвърна той. — Бяхме почти като брат и сестра. Тя… имам предвид двамата със съпруга й, продължават да се грижат за мен, когато имат възможност.
В главата му изплува отдавнашен спомен — две деца, които гризат бисквити на кея, слънцето танцува по водата под краката им. Посетителят продължи да говори и картината бързо се разпадна, точно както се бяха размили и отраженията им, погълнати от вълничките през онзи далечен следобед.
— Сигурно си сирак, а? Затова ли си живял с нейното семейство?
Конрад изду бузи и издиша бавно.
— Миналото ми не е важно — отсече той. Духовният разговор, на който се бе надявал, не се получаваше. Бе решил да прекрати темата, но Фабиано придоби толкова разочарован вид, че той все пак додаде: — Да. Баща ми беше рибар в Анкона. Бог си го прибра в една буря, докато бях още съвсем малко момче. Родителите на мона Розана ме приютиха при себе си. Когато навърших петнайсет години, решиха, че е време да се изуча, и ме дадоха при братята. И сега, четиринайсет години по-късно, ето ме тук — и това е цялата ми история.
Докато разбъркваше супата, очите му се навлажниха едва-едва. Изтри ги с ръкав и тъкмо се канеше да изкоментира колко е силен лукът, момчето го прекъсна за втори път.
— А майка ти къде е?
— В рая, без съмнение. Татко каза, че предала богу дух с името на Светата дева на уста, докато ме раждала.
В стаята пропълзя ароматът на къкрещата бакла. Детето вдъхна дълбоко и се почеса по главата.
— Обичам хората да ми разказват за живота си. Ще ми се да прекарам дните си в обикаляне из света и събиране на истории като брат Салимбене. Познаваш ли брат Салимбене?
Конрад се намръщи.
— Не ми се струва подходящ пример за подражание за теб. А сега би ли ми обяснил какво те води при мен? — Пак надзърна в тъмните очи, които внезапно се изпълниха със скръб почти до сълзи. Конрад веднага разбра.
— Брат Лео? — попита, отговорил на въпроса си.
— Да.
— В мир ли почина?
— Да. В същата колиба, където си отиде и свети Франциск.
— Сигурно е било голяма радост за него.
Отшелникът се отпусна на пети. Не можеше да се каже, че загубата на неговия приятел и учител е неочаквана. В края на краищата Лео бе преживял повече от осем десетилетия. Въпреки това смъртта му беше удар.
Но кому е дадено да узнае Божия промисъл? Лео бе отправял молитви да си тръгне от този свят заедно със своя учител, свети Франциск, но Бог го дари с още половин век живот, прекаран в труд и писане. Дребничкият духовник се бе грижил за създателя на ордена като негов личен лекар, бе го преобличал и бе мазал с мехлеми раните, появили се по ръцете, стъпалата и отстрани на торса след онова ужасно видение, получено на Монте ла Верна. Освен това Лео бе изповедник и секретар на светеца. Всичко това го превръщаше в човек с изключително силни позиции в ордена, стига да бе проявил интерес към властта. Ала Франциск го бе избрал за свой другар и довереник именно поради съвършената му непринуденост и доброта. Светецът, който беше известен със склонността си да поставя прозвища, бе преименувал Лео Лъва на Fra Pecorello di Dio, брат Божия агнец.
Дори по-младите братя като Конрад бяха чували прословутата история за конфликта между Лео и Елиас след смьртта на Франциск. Лео разбил в земята голямата ваза, където генерал-министърът събирал дарения за новата базилика. Заради този бунтовнически акт Елиас наредил да наложат виновника с пръчки и да го прогонят от Асизи. Лео се отдал на скромен живот и започнал да пише памфлетите си, разобличаващи актовете на безнравственост и безчестие в ордена. Така той се превърнал в будната съвест на братята. Лично твърдял, че намира упование както в Правилото на ордена, така и в духа на свети Франциск — с което си навлякъл ненавистта на конвентуалите.
Конрад се запита дали брат Бонавентура, настоящият приемник на Елиас на поста генерал-министър, най-сетне е надмогнал старата вражда.
— Генерал-министърът погреба ли брат Лео подобаващо? — попита той.
— О, да. Положи го в базиликата до неговите другари. Казват, че било най-висока чест.
— Каквато той напълно заслужава.
Домакинът се наведе да разбърка супата, а момчето отметна назад качулката си. Черна, ниско подстригана права коса, която едва покриваше върховете на ушите му. Бадемови очи с дълги мигли и учудено изражение на кошута. Млечнобялата кожа на слепоочията и бузите му беше толкова прозирна, че дори на слабата светлина Конрад различи очертанията на вените. Младежът имаше широка усмивка и дълъг правилен нос с широки ноздри. Аристократичен нос, рече си Конрад. Изобщо това дете е твърде красиво, за да живее сред по-възрастните братя — особено сред онези от тях, които са склонни да вървят по пътя на черните монаси1. Един бог знае кой от многобройните монашески грехове са повторили вече.