Освен това Конрад се питаше какво ще стане със самия него. Щом братята в Губио са го очаквали, вероятно в „Сакро Конвенто“ също са уведомени за пристигането му. В същото време беше напълно наясно, че единственият му шанс да намери отговори на загадката на Лео е скрит зад манастирските порти.
Укори се, задето изпитва страх. Повтори си един ред от „Отче наш“, който си казваше често-често, откак напусна горския си дом: „Да бъде Твоята воля. Амин, амин.“ Напомни си, че най-ужасното нещо, което биха могли да му сторят монасите, бе да го изпратят при хората, които обича най-силно на този свят — брат Лео и свети Франциск.
Най-сетне двамата с Якопоне прекосиха гората и излязоха сред гола скалиста местност. Долу в ниското отшелникът зърна портите, водещи към североизточната част на града. Това беше най-прекият им път към Асизи, но гледката на опърпан отшелник и печален каещ се, понесли на носилка мъртвото тяло на момче, със сигурност би привлякла внимание.
— По дясната пътека — провикна се той.
Пътеката, тясна и лъкатушеща като планински поток, се виеше през хълма над градските укрепления и северните стени. Щом стигнаха до най-западния край, там, където базиликата на свети Франциск и „Сакро Конвенто“ се откъсваха от града във величествено усамотение, двамата заслизаха по склона, сегиз-тогиз петите им се удряха в някоя туфа трева, щръкнала самотно върху ронливия глинест терен. Щом наближиха портата „Сан Джакомо ди Мурорупто“ Якопоне понадигна глава и стисна по-здраво коловете на носилката. „В леговището на звяра“, рече си отчаяно Конрад.
— Бог с тебе, братко — провикна се отшелникът към цивилния часови на минаване през портата. Мъжът посегна към оръжието си и тръгна заплашително към тях, после сръчка с острието на копието си неподвижния товар върху носилката.
— Какво е станало тук?
— Наложи се да прекараме нощта на открито — отвърна отшелникът. — Бяхме нападнати от шайка разбойници, които раниха смъртоносно нашия приятел. Носим трупа му в „Сакро Конвенто“.
Пазачът отмести очи към Якопоне и явно не остана особено доволен. Вероятно търсеше белези по грубата кожа на нещастника. Закрачи около тях, като замислено се почесваше по гърдите така, както по-философски настроен човек би попипвал брадата си. Най-накрая ги пусна.
— Ще следя дали наистина отивате там — рече им. От мястото си при портата стражът разполагаше с необезпокоявана гледка към площада пред горната черква на базиликата и към стълбите, водещи към долната черква на „Сакро Конвенто“. Конрад лекичко подбутваше Якопоне да върви през площада. Продължителното мълчание на каещия се го изнервяше, а и им спечели подозрителното отношение на часовия.
Физиономията, която се появи зад зарешетеното прозорче върху манастирската порта, щом Конрад дръпна въжето на камбаната, изглеждаше не по-малко скептична. Отшелникът обаче си отдъхна. Портиерът не му беше познат, а и онзи явно не го познаваше. Пък и съдейки по извивката на горната му устна, младият монах вероятно бе по-притеснен от опърпаните одежди на странниците, отколкото от трупа, който лежеше в прахоляка между тях.
Конрад повтори пак историята с нападението.
— Донесохме момчето, за да бъде погребано — рече той. — Беше тръгнал да става послушник в нашия орден. Носи писмо, адресирано до брат Бонавентура и изпратено от епископа на Генуа.
Монахът сякаш изобщо не чу обяснението му.
— Възнамерявате ли да прекарате тук нощта? — Думите се изтръгваха от устните му като парчета лед, вкочанени като земята, която Конрад усещаше под краката си.
— Аз — не. Поне засега.
Нямаше представа колко точно опърпан изглежда, макар че изражението на портиера беше доста красноречиво. Ако останалите монаси преценяха, че Конрад ги отвращава с демонстрираната си бедност, можеше пак да се озове в тъмницата на манастира, без изобщо да има възможност да припари до библиотеката. Сега, когато най-сетне пристигна пред портите на „Сакро Конвенто“, установи, че се колебае дали да прекрачи прага.
— Не мога да отговарям от името на спътника си — додаде. Извърна се към Якопоне, ала той се бе изпарил безшумно като роса, изветряла от плочите на покрива.
Конрад разпери вяло ръце.
— Моля ви, помогнете ми да внесем момчето — обърна се той към портиера. — Спътникът ми… — Думите му увиснаха във въздуха, понеже не успя да намери никакво извинение за изчезването на Якопоне.
Вратата се отвори с ядно скърцане. Без да каже нито дума, младият монах се наведе към по-близкия край на носилката и издърпа тялото на Енрико през прага; дори не изчака Конрад да повдигне другия край. Странникът явно му се беше сторил ужасно досаден, реакцията му бе свидетелство за това, и колкото по-скоро си тръгнеше по живо по здраво, толкова по-добре за портиера.