Щом Конрад остави зад гърба си сенките на замъците и къщите, въздухът се затопли осезаемо. Излезе от очертанията на града и се отправи към стара горичка от чворести маслинови дървета, натежали от плод. Заоглежда се, докато не откри по-младо дръвче с гладка кора. Избра си огряно от слънце петно и седна, опрял гръб о ствола. Извади комат хляб от торбата с храната и докато дъвчеше, препрочете бавно писмото на Лео.
Нищо ново.
Вдигна пергамента на една ръка разстояние, като закри с него слънчевия диск. Хитроумният брат Лео може да е използвал мастило, което се проявява само при нагряване. Но учителят му го разочарова за пореден път. Съобщението не съдържаше ни повече, ни по-малко от вече известното му.
Прочети с очите си, разбери с ума си, почувствай със сърцето си истината на житията. Жития. В множествено число. Може би оттук трябваше да започне. Но кои жития? Към тях несъмнено се числеше пространната версия на Бонавентура на житието на свети Франциск. Бог му го доказа, като го подтикна да се отбие в „Сант Убалдо“ на четвърти октомври. В „Сакро Конвенто“ едва ли ще е проблем да намери екземпляр на Пространното житие.
„Първото на Тома“ — може би се намекваше за житие от същото време — първото описание на живота на свети Франциск, направено от Тома от Челано. Но местните първенци на ордена го бяха запретили за чужди очи преди пет години, заедно с всички мемоари, предшестващи одобреното житие на свети Франциск от Бонавентура. Дори в библиотеката на „Сакро Конвенто“ все още да се пазеше екземпляр от биографията на Тома, едва ли щяха да му позволят да я види. А навярно съществуваха и други жития, които брат Лео би искал Конрад да прочете, макар писмото да не предлагаше повече възможности за тълкуване, отколкото Конрад успя да прозре.
Въпросът за монаха с женско име също не му даваше мира. Лео ясно бе изписал „Брат Якова“. Но и портиерът беше прав — Якова си е женско име. Дали пък Лео не е имал предвид „Яково“ или „Якопо“, или „Яков“? Имаше толкова много варианти. А в същото време той не знаеше откъде да започне. Последното, от което се нуждаеше, беше погрешно изписано име или подвеждаща следа.
В един момент, когато слънцето се изкачи високо на небето, Конрад престана да търси смисъла на писмото. Започна да си повтаря думите наум, докато ги наизусти съвсем гладко и те му станаха близки, като молитва от детството. Най-накрая се изправи с мъка на крака, нави пергамента на руло и го пъхна обратно в диплите на расото си.
Надигна се вятър, който запрати в краката и глезените му талази влажни обрулени листа. Конрад тръгна безцелно през овощната градина, поспря, за да вдигне подкастрен клон. Взря се в ожуленото място, което стигаше до средата му, после заби клона в миризливата смес от сивозелени маслинени листа, слама и изпражнения, нахвърляни между две редици дървета. Повдигна горния слой на полуразложената маса и отдолу го лъхна топъл влажен въздух. Когато му дойде времето, фермерът ще се сдобие с плодородна почва; и когато му дойде времето, Конрад ще получи отговорите си. Засега и компостът, и намеците на Лео имаха нужда да узреят.
Захвърли осакатения клон настрани. После се сети за един начин за приготвяне на тор, на който го бе научил баща му. Огледа се, за да се увери, че наоколо няма никого, повдигна расото си и се изпика върху купчината. Спомни си колко голям се беше почувствал, когато двамата с баща му уринираха един до друг в градината през онова утро, когато навърши пет.
Макар да му липсваше утехата на бащината любов, не беше човек, склонен да отваря наново вратите на миналото. Спусна расото си и се укори за колебанието си в любовта на своя небесен отец. Да, определено, когато му дойде времето, ще получи нужната съставка, за да помогне на несвързаните слова на Лео да узреят и ферментират. Устните му се изкривиха в мимика, наподобяваща усмивка, като си представи до какво може да доведе едно Божествено изпикаване.
Отшелникът отчаяно се нуждаеше да запази този ден за себе си. Остатъка от него прекара в блажено обикаляне на свещените за ордена му параклиси. Най-напред се разходи към река Торто, до останките от недодялана колиба, където пионерите францисканци са положили трудното и изпълнено с несгоди начало на делото. Изкачи се на Монте Субасио чак до високите canceri — пещерите, давали убежище на Франциск в миговете, когато се е нуждаел от усамотение и пост. После, докато сянката пълзеше бавно по склона, се спусна още веднъж към реката край града. Щом тъмнината се сгъсти, Конрад дояде остатъците от храната, която бе взел със себе си, и влезе в параклиса на Порциункола.