Отшелникът постоя неподвижен на пътеката, докато очите му привикнат на слабата светлина. Огледа дървената фигурка на Христос, увесена над олтара, стори му се, че тялото се гърчи на кръста при трептенето на едничката газена лампа. Конрад имаше чувството, че вижда пред себе си молещия се свети Франциск, сякаш чуваше думите му, понесени от течението, което свистеше през тесните прозорчета на стаичката.
Лео му бе разказвал как светецът е стоял с часове на колене пред това разпятие и е ридаел. Понякога Франциск се просвал на мръсния под с разперени ръце, докато мускулите му започнели да пулсират, като прибавял собствената си болка и самота към жертвения момент, към кървавата самота на пожертвания Бог. Хората познаваха Франциск като ведър светец, огласящ пътищата с песните си. Бяха чували и суровите му призиви към покаяние и себеотричане. Но никой не познаваше по-добре от Лео дълбините на неговото самоизкупление, нямаше представа как той е подлагал на глад и унижения брата Магаре (както сам наричаше тялото си). Обричаше телесата си на безсънни бдения, без да обръща внимание на болести, умора, лишавайки се дори от най-тънка завивка в мразовитите февруарски нощи. Преживяваше на отвратително безвкусна храна, която на всичкото отгоре смесваше с пепел, докато, нищо чудно, омаломощеният звяр рухне, неспособен да следва реещото се във висините въображение, да догони душата, която — напускала тъй рядко клетката си, за да литне към небесната шир — се откъсваше и продължаваше сама, най-сетне свободна от мудния и неблагороден Fra Asino10.
Докато Конрад съзерцаваше разпятието, усети как по снагата му пропълзява изгаряща жега. Обхвана гърба и раменете му, после се разля по ръцете му и ги повдигна във въздуха, докато позата му не се превърна в точно подобие на издъхващия Христос. Главата му клюмна на една страна и в тази поза той застина като в замая, докато всичките му страхове и колебания, терзали го на прага на „Сакро Конвенто“, не се процедиха през тялото му — докато не усети с увереността на най-съкровеното си аз, че е готов и не е сам.
— Да, Господи — прошепна с глас. — Готов съм на всичко, което пожелаеш.
Този път сърцето и устните му се движеха в синхрон.
XIII
Щом небето просветля достатъчно, че Конрад да може да изкатери пътеката до града, без да се спъва, той напусна Порциункола. Краткото му усамотение в храмовете на неговия орден го посъживи и донякъде уталожи разтърсващите събития от изминалите дни. Смътните очертания на градските стени, които едва се виждаха под пелената на мъгливото ранно утро, допълнително успокоиха настроението му.
Като наближи маслиновата горичка, в която бе отдъхнал предния ден, мъглата се сгъсти. Забави крачка, за да не изгуби пътеката. Докато вървеше, край него се надигнаха звуци на сънливи мъжки гласове, които постепенно се превърнаха в шумна глъчка. Отшелникът дочу и приглушеното цвилене и риене с копита на коне, дрънченето на метал. Още няколко крачки, и се озова под отворена тента, изправен очи в очи с неколцина изненадани полуоблечени войници — поне предположи, че са такива, предвид оръжията и доспехите, натрупани край завивките им.
— Мир вам, братя — рече той, за да спаси неловката ситуация. — Май съм изгубил пътя в мъглата.
В крайна сметка той бе просто един монах, не представляваше никакво основание за тревога, така че мъжете продължиха да се обличат.
Древният римски път на север минаваше под стените на Асизи, съвсем близо до маслиновата гора. Конрад си спомни Леовото описание на триумфалния поход на Отон IV през зимата на 1209 година, след като папа Инокентий III го коронясва за Свещен римски император. Инокентий, с характерната си дързост, се разпоредил Отон да напусне Рим и да се върне в Германия в деня след коронацията. Папата искал да осуети всяко непочтено действие спрямо императора и шестте му хиляди рицари, бивакуващи във Вечния град.
Въпреки грубото отношение на Инокентий населението на Асизи, състоящо се предимно от предани на императора гибелини, посрещнало преминаващия покрай града им Отон с радостни възгласи. В размирната епоха на бърза смяна на властта мъдрият град подкрепял всички и отдавал нужната почит както на папата, така и на императора. Гражданите надигнали такава врява, че смутили спокойствието на Франциск и неколцината му последователи, които по онова време живеели в скромната колиба край река Торто. Франциск, естествено, не обърнал внимание на фанфарите, съпътстващи новоизбрания славен цезар и огромния му кортеж. Вместо това предпочел да изпрати един от братята да разкаже на Отон за преходността на земните блага.