Ала приемникът на Отон, Фридрих II, се поминал в лето Господне 1250, и Карл Анжуйски обезглавил последния от синовете на Фридрих през 1268. Гръбнакът на империята бил пречупен веднъж завинаги, рече си монахът. Папската институция спечелила.
Дали? Присъствието на толкова много войници, бивакуващи край главния път, които разговаряха и се шегуваха на римски диалект, го накара да си зададе този въпрос. Нима германските князе са разрешили унищожителните си спорове и са се обединили около нов лидер?
Огледа мъжете.
— Във война ли сме, приятели? — попита. Един от войниците избухна в смях.
— Не и от тази страна на Обетованата земя, брате. Нима не си чул новината? Новоизбраният папа пътува от Акра за Венеция. Събираме синовете от всички благороднически родове в Рим, за да го посрещнем там и да го ескортираме обратно до Рим. Като минаваме оттук на връщане, в селото ви ще настъпи голямо оживление.
Мъжът се обърна с гръб и продължи работата си. После, сякаш сетил се изведнъж, се завъртя и коленичи пред Конрад.
— Благослови пътуването ни и се помоли за безопасното ни завръщане, благочестиви братко. — Чули молбата на другаря си, другите рицари също прекратиха заниманията си и коленичиха.
— Разбира се — отвърна Конрад.
Извади бревиария от джоба си и запрелиства, докато не откри молитвата за пътници. Като вдигна ръка над сведените им глави, подхвана: „Чуй, о, Боже, смирената ни молитва и бди над безопасността и благополучието на пътя на твоите раби…“
За всеки случай добави pro navigantibus, „за плаващите по море“. Мъжете се прекръстиха при заключителното „Амин“.
Когато отшелникът се раздели с войниците, градските стени бяха напълно изчезнали в мъглата. Все пак беше достатъчно близо до Асизи, за да не му е нужно да вижда очертанията му. Трябваше само да продължи нагоре по хълма, като внимава за дупки.
Веднъж влязъл зад стените на града, Конрад лесно се ориентира към къщата на благородницата въпреки мъглата. Местните вече бяха наизлезли по улиците, чукаха и режеха с триони, ограждаха щандове за предстоящия панаир, вдигаха сергии или подреждаха талпи върху дървени магарета. Така че на всяка втора-трета пресечка намираше кой да го упъти към целта му.
Както и очакваше, къщата се намираше в горната част на града, по средата между черквата „Сан Джорджо“ и базиликата. От „Виа Сан Паоло“ тръгваше вита стълба, която извеждаше към алеята пред дома на дона Джакома. Каменната ограда на имението откъм фасадата бе масивна като крепостна стена, плочите на покрива се скосяваха към водосточни тръби, от чиито краища към отшелника надничаха злокобни гаргойли. Те бяха зейнали широко, а по време на дъжд през устите им се изливаха същински водопади, които не знаеха пощада за преминаващите под тях пешеходци. Единствените отвори на горния етаж бяха тесни пролуки за стрелба, за разлика от кепенците на прозорците долу, които пускаха щедро утрото в дома. Аленочервен щит, вграден в каменния трегер над входа, изобразяваше прайд златни лъвове, скочили за лов, орли с протегнати остри нокти и гнездо отровни змии, чиито езици се стрелкаха заплашително към всеки, който дръзне да приближи до прага.
Конрад отпусна рамене. Брат Лео му бе поразказал едно-друго за собственичката на къщата: потомка на норманските аристократи, които няколко десетилетия по-рано завладяват Сицилия; в продължение на осем години омъжена за Грациано — първородния син в безскрупулния клан Франджипане11, които се отнасяли към папите, все едно са техни непослушни деца. Наследница на воини и вдовица на един от най-влиятелните римски аристократи, тя напуска двореца си и Вечния град след смъртта на свети Франциск и се преселва в Асизи, за да е близо до гробницата му.
Конрад никога не бе влизал в дома на толкова високопоставена персона и се опита да си я представи — вероятно прегърбена от възрастта, но при все това с кралска осанка, косата и ушите й скрити под воал, придържан със златна диадема, пурпурната й сатенена рокля извезана със скъпоценни камъни или изящни копчета, с шлейф, който се носи след нея, докато тя обикаля да нагледа как върви управлението на домакинството и слугите, ръцете й сключени отпред, за да разкрият красотата на дългите разкроени ръкави — последна мода сред аристокрацията. Конрад хвърли още един поглед към зловещия щит, после удари вратата с тежкото месингово чукало. Металическият звук изпълни уличката. Конрад очакваше през решетката на прозорчето пак да го погледнат чифт подозрителни очи като в „Сакро Конвенто“, но вместо това вратата се отвори широко. Младежът, който го поздрави, бе пълната противоположност на фасадата на дома — приветлив и мил и толкова красив, че Конрад си рече, че сигурно така изглеждат ангелите, въплътени в човешки тела. Непорочното му лице бе обрамчено от тъмна коса, подстригана на права линия на челото и накъдрена към раменете. Носеше бледосини три четвърти панталони, филцови пантофи и къса синя туника с бял кант — като облеклото на Непорочната Божия майка. По подгъва на туниката му беше извезана многократно латинската дума „АМА“, обичай.