— Мир теб и добре дошъл, братко — рече момчето. — С какво можем да ти помогнем?
— Бих искал да разговарям с господарката ти. Казвам се Конрад от Офида, приятел съм на брат Лео.
Младежът се поклони.
— Госпожата не е излязла от параклиса. — Докато той говореше, стомахът на Конрад изкъркори — беше огладнял. Без никаква пауза пажът додаде: — Ще ти бъде ли удобно да я почакаш в кухнята?
Конрад кимна с благодарност и последва младежа във фоайето. В къщата ухаеше приятно на запалени борови цепеници, чуваше се как в няколко стаи покрай коридора пращи огън. Стените бяха украсени с гоблени, върху плочите на пода бяха застлани чисти тръстикови рогозки. В ъглите, където не можеше да достигне слънце, мъждукаха свещи. По тежките резбовани столове покрай стените имаше меки алени възглавници. Всичко в дома на дона Джакома говореше за уют и гостоприемство.
— Мамо, имаме посетител — провикна се водачът на Конрад към готвачката, докато минаваха през черната кухня и приближаваха към ароматите на прясно изпечен хляб, сушени подправки и брашнена каша. Нощви с омесено и неопечено тесто си чакаха реда. Жената погледна Конрад от масата, където режеше парчета бяло като сметана сирене. Изглеждаше горе-долу на възрастта на госта и имаше светлата кожа на момчето — несъмнено от годините, прекарани край димящите казани, — макар че по бузите и над горната й устна се виждаше мъх, който потъмняваше иначе безукорната й кожа. По бялата й престилка имаше петна от супи и сосове, голите й ръце бяха набрашнени.
— Хлябът тъкмо поизстина — рече тя. — Заповядай, братко, закуси с маестро Роберто.
От масата му махна по-възрастен мъж, облечен със същата бледосиня ливрея като на момчето, на главата с кръгло синьо кепе. В погледа му се долавяше частица от сърдечността и любопитството на другите двама, но наред с това Конрад забеляза и нотка подозрителност.
— Май не сме те виждали по нашия край, братко — рече той, след като Конрад се настани на пейката срещу него и я намести така, че да му е удобно.
— Идвам за пръв път.
— Познат е на брат Лео — прекъсна го момчето.
— О! В такъв случай си добре дошъл. Аз съм икономът на господарката, така че е мой дълг да внимавам кой влиза в къщата. Нашата господарка понякога се отнася твърде лекомислено към собственото си благополучие. Оставя се да я измамят какви ли не шарлатани, дето искат да се сдобият с безплатна храна и подслон. Най-страшни са религиозните — омайват я с приказки за видения, дето били получили, за ангелски гласове, дето били чули, опитват се да й продадат кучешки зъб от Йоан Кръстител или чиния, използвана на Тайната вечеря. Вече са ни предлагали достатъчно, че да можем да нахраним всички апостоли, че да остане и за още цяла маса хора. Надявам се, разбираш. — Присви очи, за да подчертае и бездруго застрашителните нотки в гласа си.
— Сигурно е дълбоко благодарна да има до себе си предпазлив човек като вас, който да се грижи за делата й — отвърна Конрад.
Готвачката се засмя.
— Грешиш, братко. Никой не може да се грижи за делата на господарката. Тя решава всичко сама. Просто ни казва какво иска и ние с охота изпълняваме желанията й.
Жената сервира на всеки от двамата мъже по дървена паница, пълна догоре с гъста брашнена каша, чаща мляко и комат хляб, върху който беше сложила по парче сирене. Икономът сведе глава.
— Моля те, братко, кажи молитвата. Очакваме гостите ни, когато са духовници, да си заслужат храната, като се помолят за мир на душите ни. — Изрече молбата си като предупреждение и Конрад с радост се съгласи.
Щом дояде кашата си и облиза паницата си с последната коричка хляб от комата си, Конрад долови още един аромат, по-сладостен от кухненските ухания. Вдиша дълбоко и ноздрите му се изпълниха с наслада.
— Ухае на франджипани, разбира се — рече икономът. — Някои му казват и плумерия12. — Още преди да довърши изречението си, той се надигна и погледът му се плъзна покрай Конрад. — Buon giorno, Джакомина.