— Добър ден на всички. — Жената имаше дрезгав, леко треперлив глас. Отшелникът се изправи на крака, като едва не се преметна през пейката, смутен, че не е чул дона Джакома да влиза в кухнята.
Веднага разбра защо. Възрастната жена се движеше безшумно с босите си крака, като се подпираше на бастун, куцукайки през кухнята. Носеше сивокафява монашеска туника. Тогава Конрад си спомни нещо, казано му от Лео: че тази жена е избрала пътя на францисканец терциарий13. Дона Джакома беше едра жена с внушителна осанка — както и подобава на потомка на славен род на герои. Но изненадата на Конрад се дължеше на факта, че по облото й лице нямаше нито бръчица — само на едната й буза личеше белег. Видът й беше на петдесетгодишна жена. Бялата й коса също го изненада — носеше я непокрита и подстригана като на монахиня, но скромно вчесана така, че да покрива ушите. Под бретона й искряха проницателни и живи зелени очи — като на котка.
Поведението на благородницата моментално направи впечатление на Конрад, понеже беше едновременно очарователно и рядко срещано. То обясняваше приветливото отношение на прислугата към него — стопанката на този дом излъчваше по деликатен начин авторитет, който оказваше силно въздействие върху хората от непосредственото й обкръжение. В главата му изплува една дума — gentilezza — аристократизъм, надхвърлящ благородническия сан, придобит по рождение или поради заможност. Вече започваше да разбира защо Франциск и Лео са заобичали тази жена и са я почитали като свой приятел.
Конрад се представи още веднъж и обясни причината за посещението си. Сподели, че има някои въпроси относно писмо, което получил след смъртта на Лео, и каза, че би бил щастлив, ако госпожата му отдели малко от ценното си време.
Докато той говореше, тя се оживи.
— Значи все пак го получи? Притеснявах се, че задачата надхвърля възможностите на майката абатиса. — Повери я на най-… вироглавия член на своя орден. — Дона Джакома махна към момчето. — Пио, изведи брат Конрад на двора, откъм слънчевата страна. Мъглата вече започва да се вдига. — После додаде към отшелника: — Само да приключа някои дела с маестро Роберто, и ще дойда при вас.
Конрад последва пажа към коридора, който водеше към сводеста галерия около вътрешен двор. От горния етаж висеше дървена лоджия, а в дъното на дворчето, в най-отдалечения от улицата край, се издигаше висока кула — убежището на членовете на домакинството в случай на нападение над града; Момчето показа на госта каменна пейка, където Конрад да поседне на припек и докато чака, да се наслаждава на ромона на мраморния фонтан в средата на двора.
Дона Джакома не се забави. Щом я видя да приближава, отшелникът извади писмото от расото си и го разгърна пред нея още преди тя да се е настанила.
— Надявам се, разчиташ почерка ми — подхвана тя. — Научих се да чета и пиша още като дете, но не ми се е налагало да го правя често — нито едното, нито другото. Но брат Лео настояваше да продиктува писмото лично на мен, а не на секретаря ми.
— Сигурно е имал основания, макар че до момента не съм успял да разбера какви. — Той прокара пръст по ивицата около текста. — А да е споделил с вас смисъла на написаното лично от него?
Дона Джакома се взря с любопитство.
— Нямах представа, че там има текст, който е част от писмото. Пръстите на Лео толкова се бяха парализирали, че му бе нужно доста време, докато завърши украсата. Накрая го оставих насаме. Работеше с такова спокойно и ведро изражение — досущ като дете, което украсява изпълнено с любов писмо до майка си. Впрочем наистина си помислих, че прави точно това — украса. — Присви очи, за да различи думите, които Конрад й сочеше, но накрая поклати глава. — Моля те, прочети ми го. Зрението ми вече не е като на младини.
— Започва така: „Брат Якова знае добре що е съвършено смирение.“
Бузите й пламнаха.
— Това ли е написал?
— Ами да. Ужасно съм озадачен. От петнайсет години съм в този орден, но не съм срещал брат на име Якова. Може би вие го познавате? Все пак сте тясно свързана с нашия орден още от самото начало.
— О, милият брат Лео. Не бях чувала това име от години.
— Значи все пак познавате брат Якова?
Зелените й очи се насълзиха.
— Аз съм брат Якова. Или поне бях. Преди повече от петдесет години свети Франциск ме направи почетен член — заради силата на моята добродетелност, така каза. — Засмя се. — Сравняваше ме с Аврам и Яков и с другите патриарси израилеви. Знам, че от неговата уста това беше върховен комплимент, но с две невръстни синчета покрай мен изобщо не се чувствах силна. — Попи очите си с ръкав и се усмихна. — Прости ми тази слабост, брате — липсата на сила. Въпросът ти отприщи вълна от спомени. — Тя зарови пръсти в диплите на робата си, първо намачка плата, после го приглади; опитваше се да се стегне. Конрад се възползва от паузата, за да се окопити на свой ред. Това бе поредната загадка, пред която го изправяше Лео.
13
Член на Третия орден на свети Франциск, състоящ се от мъже и жени, които, макар да имат мирски професии, са посветили живота си на Бога чрез молитва и труд. — Бел.прев.