— Е, в такъв случай бихте ли ме научила на съвършено смирение? — отрони той.
Нервните й пръсти се отпуснаха в скута. Погледът й се заби в тях.
— При последното си посещение, в седмицата, когато написа това писмо, брат Лео повдигна пред мен въпроса за смирението — дори специално подчерта тази дума. — За стотен път го помолих да ми разкаже какво е видял на Монте ла Верна онази нощ, когато серафимът положил раните Христови върху плътта на нашия блажен отец. През всичките години, в които се познаваме, във всичките писма, които ми е писал, в разговорите ни брат Лео никога не ми е говорил за стигмата — макар да е присъствал лично, когато всичко това се е случило със свети Франциск. Този път не беше по-различно. Както и преди, не ми разказа нищо, само повтори отговора на Франциск, когато хората го питали за преживяното: secretum meum mihi — тайната ми си остава за мен. Все пак обаче Лео сподели нещо с мен — за първи път. И то беше, че не можел да говори поради свещен дълг. Каза, че непосредствено след смъртта на нашия учител брат Елиас го извикал при себе си и му забранил да говори по този въпрос — завинаги.
Тя се намести на пейката, за да застане лице в лице с Конрад, и наклони глава на една страна.
— Това говори ли ти нещо? На мене ми се стори много странно. След смъртта на свети Франциск, самият брат Елиас говореше доста често за раните. — Очите й за пореден път се наляха със сълзи. — Елиас дойде да ме вземе лично и ме заведе в малката колиба, където душата на нашия учител току-що бе напуснала тялото му. Главата на Франциск бе отпусната на възглавница, която бях донесла от Рим, но все още не го бяха увили в погребалната плащаница. Беше само с препаска през слабините, също като Христос на кръста, и аз видях с очите си гвоздеите, които стърчаха от ръцете и краката му, както и белега от острие отстрани на тялото му. Приживе раните му бяха винаги покрити, така че никой освен брат Лео да не ги види — той единствен се грижеше за светеца и го преобличаше.
Брат Елиас повдигна тялото му от постелята и се обърна към мен: „Щом си го обичала приживе, редно е да го поемеш в обятията си и след смъртта“. О, чудо, ала тялото му изобщо не бе вкочанено; дори изглеждаше по-меко, отколкото приживе, понеже през онези негови последни години крайниците му много често биваха сковавани от болка. С лекота го вдигнах; след годините, прекарани в пост, бе лек като перце. В онзи момент си представих как ли се е чувствала Магдалина, приемайки мъртвия си Бог до гръдта си — а брат Елиас през цялото време стоя до мен, същински апостол Йоан.
Последните думи на дона Джакома сепнаха Конрад.
— Ти представяш Елиас в доста по-различна светлина, отколкото го вижда брат Лео.
— За жалост Елиас се промени след погребението. Той обичаше свети Франциск, докато нашият учител бе все още жив, бдеше над него, както майка се грижи за болното си дете. Но наред с това нашият светец бе и неговата съвест. Когато съвестта му умря, Елиас се поблазни от властта и величието — и в личен план, и за ордена като цяло.
— Според слуховете той дори се занимавал с черни изкуства.
— Това, надявам се, са измишльотини. Но, общо взето, си прав. Според някои търсел философския камък. Когато кардинал-протекторът на нашия орден Уголино стана папа, той си построи дворец в Асизи, за да има къде да отсяда при посещенията си в града. Това място е пълно с тайни стаички и кътчета.
— Виждал съм го, макар и само отвън — рече Конрад.
— Според мълвата, щом брат Елиас научел, че някой брат от ордена приживе се занимава с алхимия, изпращал хора за него и буквално го вземал за заложник в папския дворец. Той не само принуждавал такива братя да продължават да практикуват тези си занимания, ами се съветвал и с ясновидци и тълкуватели на сънища.
— Което е все едно да вярваш в онези, които извикват мъртъвци — изкриви устни Конрад.
Човек като него не би се поколебал да сключи сделка с Нечестивия, продължи наум той.
— Има един случай, който мога да ти разкажа от свое име, понеже присъствах лично — сбърчи чело дона Джакома. — Елиас така ме разгневи, че оттогава не съм му казала и думичка — на него и на още неколцина местни първенци. Обръщам се към тях само за да излея гнева си. — Ръцете й пак взеха да мачкат дрехата.
— Какво са сторили? — поинтересува се Конрад.
— Предадоха ни — всички нас, чието единствено желание бе да се кланяме на гроба на свети Франциск. Дълги години дарявахме средства и чакахме търпеливо да бъде довършена долната черква на базиликата. Очаквахме деня, когато светите мощи ще бъдат положени в храма. И когато този ден най-сетне дойде, в Асизи надойдоха поклонници откъде ли не, събраха се десетки кардинали и епископи. Процесията тръгна от „Сан Джорджо“. Аз се радвах на огромната привилегия да вървя редом с монасите от „Сакро Конвенто“.