Щом Конрад остави лъжицата, с която разбъркваше супата, момчето бръкна в торбата, която бе оставило под масата, и извади навит на руло пергамент.
— Учителят ми заръча да ти предам това писмо. Брат Лео казал, че било много важно и спешно да го получиш след смъртта му.
Отшелникът разгърна пергамента от агнешка кожа край огъня. Погледът му обходи текста няколко пъти.
— Какво пише? — попита Фабиано.
— Писмото не е запечатано. Изненадан съм, че не си го прочел. Нима учителят ти още не те е научил да разпознаваш буквите?
— Някои ги познавам. Успях да разчета част от думите. Помолих братята, дето ги срещнах на пътя, да ми прочетат писмото, ама те рекоха, че било безинтересно.
Конрад заби поглед в тавана. Малкият нямаше срама. И вероятно бе опасен в наивността си.
— Казаха ли ти тези братя имената си? — попита той.
— Не. Ама единият беше стар-престарял, а другият — рус, ако това ще ти помогне.
— Ни най-малко — стисна устни Конрад. Не беше изключено наистина да се окажат опасни. Дано погрешната преценка на момчето не излезе фатална.
Огледа писмото още веднъж.
— Е, може би ти сам ще прецениш дали е интересно или не — рече накрая. — Брат Лео ме приканва към добросърдечност, което сто процента не би пропуснал да стори. Като цяло обаче написаното е несвойствено за свещеника, когото познавам. — Той поднесе пергамента към огъня и зачете на глас:
— „На Конрад, мой брат в Христа, брат Лео, неговият недостоен другар, се покланя покорно в името Господне.“ Дотук звучи съвсем в стила на Лео. Но чуй по-нататък: „Спомни си как те съветвахме да учиш и да изследваш с усърдие. Прочети с очите си, разбери с ума си, почувствай със сърцето си истината на житията. Servite paupers Christi.“ — Конрад подаде пергамента на Фабиано. — Служи на бедните чада Христови? — Замълча и остави думите да отзвучат, сякаш да даде възможност на момчето да схване важността им, после довърши с махване на ръка. — „Написано в Асизи, в четиринайсетата година от управлението на Бонавентура от Баньореджо, генерал-министър, Орден на малките братя.“
Отшелникът се почеса по тила.
— Лео никога не би ме призовал да „изследвам“, пък било то и написаното за живота на свети Франциск, ако наистина тези „жития“ има предвид. Според Франциск учените пилеят време, вместо да го оползотворят в молитва. Що се огнася до това да служа на бедните — нали сам Лео ме изпрати тук, в планината. А сега да иска от мен да се посветя в служба на бедните? Звучи ми странно. — Перна пергамента с нокът. — Пък и това определено не е писано от ръката на Лео. Почеркът е прекалено едър и тромав. Лео бе изкусен калиграф.
Отшелникът вдигна още веднъж текста към огъня. Пергаментът бе украсен по периферията с овална ивица, но на слабата светлина Конрад не успя да различи никаква последователност в шарката й. Лео не беше човек, който би нарекъл безинтересно писмо спешно. Но прочетеното даваше на Конрад основания да се съгласи с двамата пътуващи монаси.
Метна пергамента на масата, където той се нави на руло. Може да са просто брътвежи на слабоумен старец. Но главата на Лео пазеше толкова тайни. Предвид непознатия почерк, не бе изключено съобщението да е номер, скроен от Бонавентура, но с каква цел? Все пак куриерът е послушник в „Сакро Конвенто“ — утробата на ордена. Дори този факт сам по себе си бе достатъчен, за да събуди у Конрад страх.
— Да те нахраним и да лягаш да спиш — заключи накрая отшелникът. — Днес си изминал доста изморителен път. — Би могъл да поразсъждава над прочетеното, докато си почиват, с надеждата, че новият ден ще го дари със свежи идеи.
Разля чорба в две дървени паници. През това време Фабиано бавно и замислено прокарваше пръсти през бухналата си коса, докато тя щръкна като бодли на таралеж.
— Беше ли ти мъчно, като я изостави? — попита накрая младежът.
Но Конрад нямаше намерение да бърка наново в раната от детството си. Вдигна пръст към устните си.
— Редно е да пазим тишина, докато се храним, малки братко. Основателят ни повелява всички наши братя да мълчат от здрач до зори. Достатъчно приказки изприказвахме за един ден.
Това коварно копеле Лео е знаел през цялото време. Всичките тези четирийсет и пет години е къткал гнезденцето си като разклопана квачка, толкова упорита, че даже сега не пожела да стане от полога и като разумен човек да отнесе тайните си в гроба.