Тъкмо излязохме на площада пред горната черква, когато бяхме атакувани от орда рицари. В този момент цивилната охрана изтръгна ковчега от ръцете на носачите.
— Лео ми е разказвал за отвличането — кимна Конрад. — Но ми е любопитно да чуя и твоята версия на случилото се.
— Настъпи пълна суматоха: Джанкарло ди Маргерита, тогавашният кмет, крещеше заповеди на хората си и на рицарите; монасите от предните редици на процесията викаха за помощ и дори проклинаха войниците. Далече зад нас песнопенията продължаваха, понеже братята, които вървяха по-назад, нямаха представа какво се случва отпред. Щом монасите, сред които и Лео, се опитаха да защитят ковчега, бяха повалени на земята. Неколцина бяха ранени, конете на рицарите потъпкаха мнозина други. Лично аз се опитах да сваля от седлото един от тях, в резултат на което получих удар през лицето.
Конрад пак огледа белега на бузата й.
— Тежко ли пострада, Джакомина? — Без да се замисли, той използва умалителната форма на името й, както се бе обърнал към нея икономът. Изчерви се, засрамен от тази проява на фамилиарност.
Отнесеното й изражение му показа, че не е възприела думите му като обида.
— Бузата ми започна да кърви, всъщност месото зейна до кокал. Но най-много ме заболя да видя как отнасят ковчега. Похитителите се залостиха в църквата и държаха вратата затворена, докато скрият тялото. Така и не бе намерено. Почувствах се дълбоко измамена, не знаех дори къде да коленича, за да съм по-близо до учителя си.
— Но прелатите вероятно са се опълчили.
— Да, но напразно. Дори Светият отец, който таеше топли приятелски чувства към Елиас, докато беше кардинал-протектор на ордена, заклейми крадците като безочливи и дръзки варвари. И даже сравни кмета Джанкарло с кощунствения Оза, когото Господ порази заради дързостта му да се улови за Божия ковчег.14
— И всичко това е дело на Елиас?
— На Елиас, Джанкарло и останалите. Веднъж ги попитах, беше минало вече доста време: „Защо го направихте?“ Джанкарло ми отговори, че процесията била изгубила контрол над ситуацията и той се опасявал да не би тялото да бъде разкъсано на парчета от търсачи на реликви. Елиас додаде, че разбойници от Перужда искали да ни откраднат светеца. Обясненията им бяха съшити с бели конци! Процесията си вървеше съвсем мирно и кротко. Всички бяха безмълвни и благочестиви като на неделна служба в манастира на кларисите. Ако злосторници от Перуджа бяха имали намерение да откраднат тялото на свети Франциск, можеха спокойно да го сторят през четирите години, докато то беше положено в „Сан Джорджо“. Пък и ако бяха дръзнали, насреща им щеше да тръгне истински кръстоносен поход. Щеше да им се наложи да избият до крак населението на Асизи — наред с всички жени, деца и мъже, — та да успеят да избягат с ковчега.
— Но нали спомена, че били замесени и други монаси?
— Не бяха монаси. Господарят на Рока и синовете му водеха рицарите. Видях още и брата на свети Франциск — Анджело, — който стоеше край портата на черквата заедно с един благородник.
— Кой по-точно?
— Не знам. Бях го виждала веднъж преди това, при освещаването на мястото от епископ Гуидо — преди да започне строежът на базиликата. Елиас ми го посочи и каза, че бил щедър благодетел. Собственик на имение в община Тоди.
— О! — Конрад затвори очи и се облегна на колоната зад пейката. Сключи пръсти над главата си и натисна с все сила, докато си спомни какво точно му бе казала Амата по този въпрос, докато разговаряха в колибата му. Беше нещо свързано с хълма Коле д’Инферно, където сега се намираха базиликата и „Сакро Конвенто“. Но споменът за тъмните й очи, впити без свян в неговите, объркваше мислите му. Не можеше да се сети.
Е, все едно. Поне намери брат Якова. Беше направил първата стъпка в разгадаването на Леовото secretum meum mihi и знаеше, че тайната по някакъв начин е свързана с видението на серафима, което свети Франциск бе получил на Монте ла Верна.
XIV
Седнал под обсипаните с есенни листа клони в двора на дона Джакома, Конрад отпусна на колене отворения си бревиарий. Госпожата не му даде нови отговори, но в други отношения се оказа повече от склонна да му помогне. Още щом той сподели с нея, че се налага да продължи пътя си към „Сакро Конвенто“, тя осъзна колко неуместен може да се окаже опърпаният му вид. Веднага изпрати да повикат прислужницата, която се грижеше за външния вид и бръсненето на мъжете в имението. Но за Конрад бе недопустимо да го доближи жена. Беше проумял урока за падението на Самсон и съзнаваше опасността от това жена да докосне главата му. В същото време си даваше сметка, че е време да си поднови тонзурата, затова прие предложението на домакинята да наеме бръснар от града. Мъжът свърши работата си съвестно, обръсна темето и врата на монаха, оформи внимателно тонзурата му. По-късно Конрад сподели с маестро Роберто и дона Джакома, че бил поразен от прилежанието, с което човекът почистил пода, след като свършил работата си — събрал внимателно всички косъмчета. Икономът избухна в смях. Дона Джакома обясни на Конрад реакцията на Роберто.