— Proprio uno stronzo — промърмори продавачът. — Мерзавец такъв. — И заряза онзи да пъшка на площада в краката на Конрад, туниката му — вдигната над хълбоците. Беше толкова замаян, че не можеше дори да седне.
Конрад се наведе да огледа по-отблизо мръсното, омазано с кръв лице. Селянинът примигна глуповато насреща му, вдигна ръка пред очите си, за да не му свети слънцето. Изведнъж се облещи и се опита да изпълзи назад.
— Леле! Църквата вече е тук. Значи сигурно съм умрял.
— Не мисля. Вярно, главата ти пострада доста, ама ще се оправиш. Явно е твърда като боен шлем!
Мъжът се отпусна и главата му пак изтрака на паважа. Той изстена и затвори очи.
Конрад коленичи край него и устните му се изкривиха в сардоническа усмивка. Може би пък е сгрешил, като се оттегли за толкова дълго в пустошта. Може би Амата все пак има право — лесно е да си светец в планината. Истинските светци изпробват вярата си, като помагат на такива като този, „като служат на бедните чеда Христови“, както му заръча Лео. За миг сякаш прозря новата мисия пред себе си, видя се да снове между хората и да ги поучава — той, най-бедният от бедните. Тази мисъл му стопли сърцето. Непременно ще го направи — само да приключи работата си в „Сакро Конвенто“. След това може да застане лице в лице и дори да приеме с широко отворени обятия подробностите от така наречения истински живот: опръскания с вино и кръв жакет на пияния селянин; начина, по който рошавите вежди на Роберто се срещат над основата на носа му и засенчват сериозното му лице; дръжката на бастуна на дона Джакома под формата на птичи клюн от слонова кост; Амата…
Тук мисълта му засече, понеже в главата му изплува мисълта за „дългите крака на Амата“ — бледи, изящни и силни, такива, каквито ги помнеше от онази сутрин, когато прекосяваха сипея, и каквито най-вероятно ги е видял Енрико през последната си земна нощ. Беше време Конрад да тегли чертата. Ако каже „да“ на тези крака или дори на спомена за тях, значи с положителност го очаква съдбата на младия Енрико от Верчели.
XV
Тази нощ Конрад спа неспокойно. Дълго след като слънцето изгря, мислите му продължаваха да кръжат около Амата. Той сновеше из просторната стая и сегиз-тогиз спираше, за да надзърне към новия ден през процепите на кепенците. Маестро Роберто се отдалечи през стената от тесни къщурки, докато накрая се изгуби от поглед надолу по една стълба.
— Buon giorno, padre — прошепна дона Джакома зад гърба му. Изненада го за пореден път, приближавайки се безшумно по коридора с босите си крака. Явно това й беше любимият номер, безобидна шегичка. Сигурно поставяше бастуна си много внимателно, за да не вдига шум. Когато не се стараеше да го изненада, той чуваше потракването на бастуна й. Джакома се взря в лицето му.
— Да не би да се притесняваш как ще те приемат в „Сакро Конвенто“ днес?
Конрад се обърна с лице към нея.
— Не съвсем, мадона. По-скоро скърбя… оплаквам една душа, която със сигурност е прокълната. Наскоро се запознах с… умна млада жена. Всъщност дори прекалено умна. — Усети как го обзема предишният му гняв. — Сестра, чиято религиозност по никакъв начин не възпрепятства безпътността, разяла сърцето й. — Последните думи бяха изречени буквално на един дъх.
Дона Джакома се ококори и повдигна вежди.
— Жена приятелка, братко? Явно си изпълнен със сериозна загриженост за нея, щом като говориш тъй разпалено.
— Не съм казвал, че ми е приятелка! — възмути се Конрад. — Съдбата кръстоса пътищата ни в продължение на няколко дни. Всъщност говоря за сестрата, която ми донесе писмото на Лео.
Благородницата продължи да го гледа с огромните си зелени очи. Чакаше той да продължи и отшелникът установи, че наистина има нужда да сподели мислите си. Дона Джакома го покани да седне на кресло с висока облегалка. Конрад я изчака да се настани и тя и се впусна да й разкаже, доколкото бе запознат, миналото на Амата.
— Няма да говоря за злодеянията й, понеже за някои от тях узнах, докато давах последно причастие на едного. Няма да споделя и подозренията ми относно нощта, която прекарахме в „Сант Убалдо“, понеже наистина са само подозрения. Но от онова, което видях с очите си, мога да съдя с категоричност, че сестра Амата губи почва под краката си и приближава хлъзгавата пътека на проклятието.
Жената приглади дрехата на скута си — жест, който Конрад вече разпознаваше като израз на неудобство.
— Бедничкият ми брат. Как ли само е разбила илюзиите ти, особено след такова добро начало между вас двамата.
Между вас двамата ли? Конрад никога не бе възприемал себе си и Амата като двойка, ала благодетелката му явно имаше право. По всичко личеше, че дона Джакома е проникнала до най-тъмните кътчета на душата му и е извадила наяве разочарованието, което той самият не бе разпознал. Вярно беше. За известно време Амата буквално го бе омагьосала. Припомни си обзелите го чувства, когато я подхвана на ръба на скалата.