Конрад отпусна глава към гърдите си. Дона Джакома, както и Амата, го удиви. Най-вероятно повечето жени биха изумили неопитен мъж като него.
И за пореден път се почувства унизен, задето не е взел под внимание слабостта, независимо дали ще бъде наречена „плътско желание“ или „любов“, която правеше жените (особено младите) толкова податливи на изкушенията на Нечестивия. От негова гледна точка Амата бе подвластна на смъртния грях похот — същият, който бе сграбчил и Франческа Полента преди нея. Какво му каза Амата по време на пътуването им, когато говореха за Франческа и нейния Паоло? „Нима е толкова греховно да обичаш?“ О, боже, може би пък тя наистина не прави разлика между похот и онази любовна връзка, която описа дона Джакома. Но и той не бива да я съди. Тук госпожата има право, по-скоро би трябвало да си припомни, че Сатаната е използвал смъртния грях гордост като препъникамъка, с който да постави пречка пред решилите да се взират в чуждата съвест.
Конрад почувства безпомощността в очите си, щом отвърна на прочувствения поглед на дона Джакома. Едва преди десет дни животът му все още бе безкрайно прост.
— Даде ми доста теми за размисъл — отрони той едва. — Бог да те възнагради, задето отвори дома си… и спомените си… за мен. — Поколеба се, после попита с леко треперлив гласец: — Ако не чуеш нищо за мен до две седмици, би ли попитала генерал-министъра какво става?
— Смелост, брате — насърчи го дона Джакома. — Брат Бонавентура вече сигурно е информиран, че си ми на гости — монасите знаят съвсем точно кой минава през града. Той ме уважава и няма да допусне зад неговите стени да пострада мой приятел.
Конрад едва разпозна „Пиаца ди Сан Франческо“. Както и на всеки друг площад в града, сергии и стоки заливаха всяко незаето кътче. Високо над суматохата на площада той различи камбанарията на горната черква и изящната зидария, която оформяше листцата на розетния прозорец — единствените разпознаваеми белези. Заобиколи навалицата откъм северната страна, като мина близо до портата, през която двамата с Якопоне бяха внесли тялото на момчето седмица по-рано. Часовият му махна.
— Добро утро, брате — провикна се онзи. — Не ни забравяйте в молитвите си днес.
Конрад отвърна на поздрава му. Човекът явно не го разпозна. Продължи нататък покрай горната черква и заслиза по стъпалата към „Сакро Конвенто“. Макар слънцето да бе скрито зад плътна завеса от облаци, новото расо му държеше доста горещо. Започна да се облива в пот, мускулите на прасците и бедрата му отмаляха нетипично, все едно вървеше покрай каруцата на фермера в калта по пътя към „Сант Убалдо“. Приседна на стъпалата, съзерцавайки колонадата на манастира, която се виждаше в ниското.
Характерният поздрав на часовия по-скоро го натъжи, отколкото го зарадва — с външния си вид Конрад внушаваше порядъчност. Това не би могло да е причина за съвършена радост — напротив.
Лео му беше разказвал тази история поне пет-шест пъти — една зимна нощ двамата със свети Франциск вървели от Перуджа към Порциункола. Расата им били влажни и кални, и толкова студени, че по краищата им се образувал лед, който се удрял в босите им крака на всяка крачка. „Братко Божи агнец, знаеш ли какво е съвършена радост?“, попитал най-неочаквано Франциск.
Както учителят на Конрад му обясни по-късно, не били яли цял ден и Лео, който не притежавал дарбата на Франциск да говее толкова строго, си помислил, че точно в този момент най-близко до определението за съвършена радост е топла яхния. Все пак проявил достатъчно съобразителност да не сподели слабостта си със светеца. „Ти ми каже, отче“, предпочел да отговори той. „Представи си, брате, че към нас по този път се приближи вестоносец и ни съобщи, че всички учители теолози от Париж са влезли в нашия орден. Това не би била съвършена радост. Или че всички италиански прелати са станали францисканци — епископи и архиепископи, а освен тях и кралете на франките и англичаните. И това не би било съвършена радост. Или че моите братя са отишли при невярващите и са ги накарали да повярват, или че съм получил такава Божия благословия, че да мога да излекувам болните и да извърша какви ли не чудеса. Казвам ти, брате Божи агнец — съвършената радост не е нито едно от тези неща.“ „Но какво тогава е съвършена радост?“
Франческо отвърнал: „Щом стигнахме Порциункола, подгизнали от дъжда и премръзнали от студа, похлопахме на вратата, а отвътре се чуха стъпките на портиера, който попита гневно: «Кои сте вие?» А ние отвърнахме: «Двама наши братя», а той не ни повярва и рече: «Не, вие сте двама мошеници, които се навъртате наоколо да лъжете и да крадете. Махайте се!» И не ни отвори, а ни остави да стоим отвън на снега и дъжда, измръзнали и гладни. И тогава, ако ние понесем всички тези обиди и жестоко отхвърляне търпеливо, без да изпитаме гняв и без да се оплакваме, и ако помислим, че портиерът наистина ни познава, и че Бог му е казал да застане срещу нас — ето това, брате, е съвършената радост.