— Брате Конрад! Каква приятна изненада. — Един висок брат го сграбчи за раменете и опря сухата си буза о неговата. — Мир тебе, брате.
— И тебе, Лодовико. Радвам се да видя, че все още си библиотекар тук. Откакто дойдох, срещнах толкова много непознати лица, че се зачудих дали не съм попаднал в друг манастир.
— Ще намериш и нови попълнения в колекцията ми — рече библиотекарят. Конрад огледа рафтовете в помещението — покриваха двойно по-голяма площ. Не пропусна да забележи и че Лодовико използва местоимението „ми“ — явно чувството за собственост бе доста разпространено тук.
Въпреки сърдечния прием коравото лице на библиотекаря остана безизразно като камък. Конрад бе забравил плоския нос, увисналите клепачи и необичайно високото чело, което караше човек да си мисли, че докато е бил бебе, майка му го е фраснала по главата. Лицето му приличаше на маска — сякаш не бяха истински човешки черти, а нарисувана от художник идея за лице. Зад гърба му послушниците го наричаха Fra Brutto-come-la-Fame — брат Грозен-като-глада. Лодовико също не бе сред братята, които се хранеха в трапезарията — което обясняваше допълнителните педи в обиколката на кръста му, добавени за шестте години отсъствие на Конрад.
В сравнение с по-големите манастири на черните монаси или университетските школи, залата над северната колонада на „Сакро Конвенто“ изглеждаше като достроена — както вероятно и беше. Служеше едновременно за библиотека и за скрипториум и всяка ниша разполагаше със собствено високо писалище и комплект инструменти. Но прозорчетата, които се смаляваха още повече от насеклите ги оловни решетки, не пропускаха достатъчно светлина нито за четене, нито за преписване. В момента писалищата бяха празни и Конрад предположи, че преписвачите предпочитат да работят преди обедния шести час, понеже след това слънцето вече не осветява източната стена на библиотеката.
Свети Франциск не беше против познанието като такова, но не насърчаваше духовните си братя да учат, вярвайки, че това е хем ненужно, хем опасно: ненужно, понеже един брат би могъл да спаси душата си и без да е учен, а опасно, защото може да доведе до интелектуална гордост. Елиас построи „Сакро Конвенто“ скоро след смъртта на основателя на ордена, когато желанията на светеца все още имаха някаква тежест. Но дори и този светски брат не можа да предвиди, че двайсет и пет години по-късно орденът ще се превърне в една от най-начетените институции в християнския свят.
Самият Конрад не можа да се сдържи и изпъчи гърди — образно казано, — като си припомни, че лектори на ордена в Париж, Оксфорд и Кеймбридж, Болоня и Падуа бяха сред най-изисканите умове на църквата: хора като Одо Ригалди, Дънс Скот и Роджър Бейкън, който можеше да съперничи дори на блестящи проповедници като Алберт Велики и Тома от Аквино. Не че миноритите и проповядващите братя бяха съперници, въпреки завистливите опити от страна на светските теолози да изправят един срещу друг различните просешки ордени.
Увлечен от учтивостта на Лодовико, Конрад не обърна внимание на думите му. Библиотекарят го хвана за ръката и го поведе към една стена, цялата в заключени шкафове с витрини — вероятно хранилища на изключително ценни ръкописи. Зад шкафовете, в най-далечния край на стаята, имаше няколко дървени библиотеки, също заключени с железни катинари.
— Тъй като ти му беше най-близкият приятел, съм убеден, че тази бележка ще те впечатли — продължи библиотекарят. — Намерихме я под дрехите на брат Лео след смъртта му. Написана е, както изглежда, веднага след като раните Христови са били отпечатани върху тялото на нашия блажен учител.
На гвоздеи над витрините бяха закачени няколко чифта бели ръкавици. Лодовико взе единия и подкани Конрад да последва примера му. След като отключи един шкаф, библиотекарят взе захабен лист и го положи на дланите си. Десетилетията допир с мазнините на Леовото тяло бяха потъмнили грубия пергамент. Учителят му явно бе прегънал документа на две, преди да го скрие под туниката си — по гънките и ръбовете се виждаха следи от увреждане.
Библиотекарят внимателно разгъна бележката. Текстът беше кратък, една педя широк — горе-долу колкото по-дългичък параграф. Беше изписан и от двете страни с различен шрифт, с черно и червено мастило. Като забеляза, че Конрад изпитва затруднения с дешифрирането му, библиотекарят прочете на глас написаното с най-едър шрифт от горната страна: