И вместо това предаде новоизлюпените си мъртви пилци на един от бунтовнически настроените отшелници.
Брат Илуминато размаза един комар, който смучеше кръв от китката му. Де да можеше да смаже и отшелника толкова лесно. Стисна повода на мулето и попи с ръкав потното си чело. Макар да беше вече октомври, жегата денем изстискваше силите на човек — особено ако е в напреднала възраст. Сега, когато и Лео напусна този свят, той оставаше последният от първото поколение братя, съвременници на свети Франциск.
— Имам нужда от почивка, брат Дзеферино — обърна се той към спътника си. — На трошливите ми кокали им стига толкоз езда за днес.
— Както кажете, падре. — По-младият брат преметна крак над врата на мулето и се смъкна на земята. После помогна и на свещеника да слезе от седлото.
Илуминато сложи ръце на хълбоците си и изви гръб, протягайки се като схванат стар котарак. Разтърси рамене и закуцука да доизкачи баира.
— Прекрасна гледка — рече накрая и махна с ръка към долината, издълбана от река Тешо. Покрай пътя долу в ниското се виеше шпалир от ломбардски тополи — сякаш часови, които изглеждаха ослепителни в златистите си есенни одежди. Сред вечната зеленина на околните гори се жълтееха дъбове. В полите на хълма се гушеха дървени къщурки, наредени около тухлената камбанария на черква. Някъде между къщите пътят се раздвояваше — на северозапад към Губио и на юг и после на запад към Асизи.
Спътникът на Илуминато държеше в едната си ръка и двата повода, а с другата перна муха, навряла се в сламенорусата му коса. — Искате ли да преспим във Фосато ди Вико? — предложи той. — Имам приятел сред местните църковни сановници.
— Да спим ли? Не, Дзеферино — отвърна свещеникът. — До утре никакво спане.
Илуминато впери поглед в озадачените сини очи на другия.
— Нямаме време за губене. Искам да избързаш напред и да отидеш в селото. На хълма срещу катедралата ще видиш palazzo. Потърси синьор Джанкарло и му кажи, че Амануенсис ще го посети тази нощ.
— Амануенсис ли?
— Той ще разбере. Помоли го също така, в името на гореспоменатия, да смени мулето ти с отпочинал жребец, по възможност по-чевръст. — Възрастният свещеник показа разклонението на пътя долу. — Продължи на север и препускай с все сили, докато стигнеш Губио. Кажи на абата, че ако забележи от планината да слиза отшелникът Конрад и ако той се отбие да отдъхне в манастира, трябва да го задържи на всяка цена — ако се наложи, дори насила. Аз ще продължа към Асизи и ще предупредя генерал-министъра.
— А абатът как ще познае отшелника?
Илуминато сбърчи косматия си нос и очите му заискриха.
— Пфу! Та Конрад е фанатик, при това от онези вонящите, дето се гордеят като Нечестивия, че не се къпят. Ще го подушат отдалеч, много преди да го видят. Освен това е с черна брада като безбожен сарацин и с дълга грива вместо тонзура. — Изплю се в прашната канавка, за да подчертае отвращението си, и додаде: — Може и момчето да е с него, но то едва ли ще създава грижи. Нека абатът задържи и него.
Илуминато пое повода на мулето си от ръцете на другия.
— А сега върви, братко, и лек ти път. И двамата ще бъдем възнаградени за това.
Изпрати с поглед Дзеферино, който пришпори мулето си надолу по баира, докато човек и животно се изгубиха зад един завой. После продължи с по-умерена крачка, държейки своето животно за повода. Отпуснатите му сухожилия и мършави хълбоци щяха да издържат, но стига толкова наказание и синини за един следобед.
Нима не предупреди Елиас преди толкова десетилетия да не бие онова досадно джудже Лео? Остави го да беснее, така му каза. Но годината беше 1232 и Елиас, опиянен от властта, с която се бе сдобил наскоро — най-накрая бе станал генерал-министър, — прогони Лео от Асизи и заедно с това открехна пролуката, която днес зееше като геената огнена, готова да погълне и двете фракции на ордена.
Свещеникът стисна изпочупените си зъби, отново изпълнен с гняв към Елиас, а най-неочаквано и към самия себе си. Да беше грабнал писмото от ръцете на момчето. Напоследък мисълта му течеше бавно. В имението ще помоли възрастния синьор за пергамент. Трябва да запише каквото си спомня от текста. Старият Джанкарло носи пръстена на братството; не би пожалил усилия да смаже тази най-последна заплаха за разбулване на тайната им.
II
Конрад и Фабиано лежаха от двете страни на огъня, сгушени в наметалата си. Дишането на момчето се успокои до равномерен ритъм, докато отшелникът продължаваше да се взира в тавана, който постепенно изгуби огненочервените си оттенъци и посивя. Из колибата затопуркаха мишки, тръгнали на лов за трохи и остатъци от храна. По-едри нощни ловци преравяха шубрака навън, а откъм далечно езеро напяваше упорит жабешки хор. През прозореца нахлу студен въздух и Конрад потръпна. Обикновено, потънал в блажен сън, той не би обърнал внимание ни на вятъра, ни на нощните твари. Сега обаче продължаваше да си повтаря наум съдържанието на писмото. Откъдето и да го погледнеше, намираше несъответствия — почерка, думите, дори мекия папирус, на който беше написано. Лео се прекланяше пред Мадоната на бедността със същата страст, с която и самият свети Франциск. Ако някак си се беше сдобил с пари, едва ли би ги прахосал за скъпа агнешка кожа. Не, със сигурност би ги дал на някой нуждаещ се. Наред с другото, Конрад се колебаеше и и мнението си за куриера. Направо не беше за вярване, че Лео може да повери важно съобщение на хлапето от „Сакро Конвенто“. Неговият учител нямаше вяра на никого в манастира. През последните няколко десетилетия той грижливо криеше трудовете си от другите братя от страх да не му бъдат иззети. Дори бе поверил един от свитъците си на Конрад, когото считаше за свой духовен син. Другите остави на грижите на бедните сестри клариски от „Сан Дамиано“. В техния манастир, където не стъпва друг мъж освен свещеника, пред когото се изповядват, ръкописите му са на сигурно място, извън обсега на копоите на Бонавентура.