— Глупости — отвърна дона Джакома. — Вече ти казах, брате, прекалено много се тревожиш. Бонавентура няма да те притеснява. А научи ли нещо полезно, което да осветли по някакъв начин писмото на брат Лео? Прехвърлям го в главата си, откакто си ми го показал.
— Засега не.
И й разказа за бележката на свети Франциск до Лео.
— Намерих и препис на писмото, което Елиас е изпратил до всички абати на манастири след смъртта на нашия учител — додаде. — Преписах някои фрагменти от него. — Извади от расото си свитък с бележки. — Дори аз съм склонен да призная, че написаното е великолепно. Беше твърде дълго, за да го препиша цялото, но тази част ми се стори особено вълнуваща, тъй като описва резултата от видението на Ла Верна:
„Използвам случая, за да споделя с вас радостна вест — ново чудо. Никой никога не е чувал за подобни чудотворни знаци, освен в случая на Сина Божи, който е Бог Христос.
А именно, много преди смъртта си нашият брат и отец Франциск бе видимо разпнат; той носеше на тялото си петте рани — истинската стигма Христова. Ръцете и краката му бяха пронизани от гвоздеи; раните не изчезваха от тях и черният цвят на гвоздеите се виждаше ясно. Отстрани на тялото му личеше рана от копие, която често кървеше.
Докато душата му все още не бе напуснала тялото, той не бе лицеприятен; видът му не бе привлекателен и на никой от крайниците му не бяха спестени страшните мъки… Ала сега, когато вече е мъртъв, е красив за гледане, сияе с приказно сияние и подканя всички да го гледат и да се радват…“
Гърлото на Конрад се сви и той спря да чете. Вдигна глава и се покашля, видя благородницата да бърше сълзите си о пръст.
— Точно такъв го видях и аз в нощта, когато имах възможност да го взема в обятията си — рече тя. — Кожата му беше бяла като слонова кост. — След малко додаде: — Усещаш ли любовта в тези думи, брате? Елиас не винаги е бил чудовище.
Тя стана, но направи знак на брата да остане на мястото си.
— И аз искам да ти покажа едно писмо. Почакай тук на топло, докато го донеса.
Благородницата се завърна не след дълго, стиснала един лист в свободната си ръка, докато с другата се подпираше на бастуна си.
— Това също е дадено на брат Лео от свети Франциск. Пожела да остане у мен в знак на благодарност за дребни услуги, които съм му правила. Както ще видиш, подаръкът на Лео надхвърля многократно всичко, което бих могла да сторя за него.
Тя разгъна пергамента на масата пред Конрад. Беше в по-добро състояние от бележката в библиотеката, макар също да бе зацапана от кафяви следи от пръсти. Ако не друго, писмото поне потвърждаваше — дори още повече от благословията — специалното отношение на светеца към най-добрия му приятел.
„Брате Лео, пожелай на своя брат Франциск здраве и мир.
Обръщам се към теб, сине мой, като майка. Бих искал да ти кажа всички неща, които сме си говорили пътьом — накратко, под формата на съвет. А след това, ако трябва да дойдеш при мен за съвет, чуй това: както прецениш, че е най-удачно да служиш на Господа Бога и да следваш стъпките Му и бедността Му, направи го с Божията благословия и по моя воля. И ако вярваш, че е нужно за доброто на душата ти или за да намериш покой и решиш да дойдеш при мен, Лео, ела!“
Ето ти и истинско любовно писмо. Конрад прекрасно си представяше каква агония е изживял Лео през периода на раздяла със своя учител, разбираше, че това писмо от свети Франциск е облекчило страданията на кървящата му душа.
— Брат Лодовико би бил повече от щастлив да обогати колекцията си с това писмо — рече той.
— Мина ми през главата. Давам си сметка, че дните ми тук са преброени, а ми се ще това съкровище да попадне на място, където ще получи подобаващ прием. Обмислям да го дам на монахините в „Сан Дамиано“ — макар и в отговор на услуга от тяхна страна.
Конрад плесна с ръце.
— Е! Прекрасно, мадона. Ако трябва някой друг освен вас да притежава това писмо, то Лео определено би предпочел този вариант. Днешните братя би трябвало да се засрамят пред кларисите и начина, по който те спазват Правилото ни.
— Радвам се, че си съгласен, брате. — Тя се усмихна и нави писмото на руло, после го погледна със зелените си очи тъй спокойно и отнесено, че го остави без ума и дума.
От застоялия въздух в библиотеката на Конрад му се докиха. Каква разлика с морския въздух при отшелническия му дом, който долиташе през планината откъм Анкона. Но все пак мирисът на мастило и лепила за хартия, мекотата на ръкописите, щом плъзнеше ръка по подвързиите им, редичките латински заглавия, разделени по категории, го изпълваха с копнеж по студентските години. Оценяваше и пълната тишина в библиотеката, където можеше да ходи необезпокояван и почти напълно сам между рафтовете с книги.