Странно, но първата следа, която подсказваше връзка с писмото на Лео, откри в една от библиотеките, пълни с еклектична литература. Наред с предписанията за победа в кръстоносните походи се мъдреха книги като De inquisitione на Давид фон Аугсбург и Summa contra haereticos на Якопо дей Капели, в които се описваха точните задължения и поведение на онези братя инквизитори, които днес наброяваха стотици. Конрад разлисти и илюстрирани наръчници за свещеници: Liber de Virtutibus et Vitiis, Dormi Secure от Сервасанто да Фаенца, и многобройни книги с примери, всички сякаш извлечени от басни, бестиарии и романи — като цяло ярки, но от гледна точка на Конрад не особено поучителни. Нима проповедниците наистина вярваха, че притчите им за еднорози, дракони и антилопи извисяват духовете на слушателите им към Бога? Свети Франциск, подобно на самия Исус, проповядваше с прости примери. „Сеячът излезе да посее семето си“ — образи, понятни за обикновените хора.
Но вниманието на Конрад бе привлечено най-силно от етажерката с духовни наръчници. Там той откри две книги, написани от учителя си в университета — Жилбер от Турне. Повечето от ръкописите в този раздел разглеждаха разпятието и чувствата, но в някои си личеше рационалната германска мисъл — като например De Exterioris et Interioris Hominis Compositione на Фон Аугсбург. Лодовико беше отделил цели два рафта с наръчници, писани лично от плодовития Бонавентура; сред тях Конрад най-сетне попадна на кратък трактат, озаглавен De Sex Alis Seraphim — „Относно шестте крила на серафима“.
Верен на логическата си мисъл и научна подготовка, Бонавентура описваше как всяко от шестте крила представлявало стадий на духовно развитие. Конрад се възхити на находчивата употреба на символа, който имаше толкова специално значение за неговия орден. Това, което го изненада обаче, бе, че намери същия образ използван пак, при това нееднократно, и в следващата книга на Бонавентура, която попадна на вниманието му.
„Когато се качих на Монте ла Верна… ми се яви чудото, споходило и блажения Франциск на същото това място: видението на крилат серафим с формата на разпнатия Христос… Веднага разбрах, че това видение представлява екстаза на нашия отец, докато е потънал в съзерцание, както и пътя за постигането на този екстаз.“
Образът на серафима очевидно притежаваше особена притегателност за Бонавентура. Но какво ли е имал предвид, използвайки глагола effingere, когато е написал: „това видение представлява екстаза на нашия отец, докато е потънал в съзерцание“? Нима свети Франциск не е получил истинско видение? Да не би цялата история да е просто символно представяне? Категорично не, но…
Ако бе написано от друг автор, Конрад вероятно би могъл да пренебрегне такова незначително на вид замъгляване на различията, но Бонавентура бе изключително педантичен в размислите си. Той също известно време бе изнасял лекции в монашеското училище в Париж, беше съвременник и приятел на Тома от Аквино. И определено не бе човек, небрежен към думите. Конрад занесе книгата на едно писалище и си извади бележки. Запита се колко ли пъти ще може да си каже „Аве Мария“, преди Лодовико да е дошъл. През първия ден от престоя си в библиотеката установи, че стърженето по пергамент изправя Лодовико на крака безотказно и своевременно — както магнитът привлича желязото.
И този път не се забави, рече си Конрад. Сандалите на библиотекаря изтрополиха по плочките зад гърба му.
— О, Itinerarium mentis in Deum — обяви Лодовико и огледа писалището, видимо незаинтересован. — Превъзходна творба. Брат Бонавентура ще се радва да разбере, че изучаваш писанията му с такова усърдие.
Което, убеден съм, ще му доложиш още на вечерята, добави мислено Конрад. Изпита внезапен порив да прочете още веднъж биографията на свети Франциск, написана от генерал-министъра на ордена. Искаше му се да хвърли още един поглед на този серафим. Ако пък случайно, докато чете, попадне на слепеца, споменат в писмото на Лео, толкова по-добре.
XVII
При първите лъчи на зората Конрад забърза заедно с преписвачите към библиотеката. Часовете с подходяща слънчева светлина намаляваха с всеки изминал ден, докато календарът бързаше към навечерието на Санта Лучия — най-дългата нощ в годината. Монахътсе отправи директно към етажерките, където се съхраняваха хрониките за създаването на ордена. За негова изненада те съдържаха само няколко кратки житиета на неканонизирани светци на ордена, историята на първите братя в Англия, написана от Тома от Екълстън, и подобна хроника от Джордано ди Гиано, описваща разрастването на ордена в Германия. Нито дума за Умбрия, люлката на цялото движение — празнина, която тайният ръкопис на Лео би запълнил прекрасно. Преписи на „Пространното житие“ на Бонавентура заемаха останалата част от лавицата. Писарите, надвесени над високите писалища, преписваха същата творба — последици от позорния указ от 1266. Освен възбраната върху по-ранните легенди, провинциалните министри бяха постановили, че всеки манастир на ордена трябва да притежава поне един препис на историята на Бонавентура. През определени периоди от време централният манастир изпращаше гостуващи братя до манастири в провинциите, като всеки гостуващ монах водеше по едно муле, натоварено със съответните преписи. Според информацията, която брат Лео бе дал на Конрад, гостуващите монаси по времето на Елиас по-скоро са били „конфискуващи монаси“. Те се прибирали в Асизи с дисаги, натоварени със съкровища, иззети от провинциалните министри, решили да си запазят позициите. Конфискувало се всичко — от златни бокали до безценна солена риба, увита в платно.