— Да, определено е много жалко — отвърна Конрад. — Но така или иначе, благодаря и на двама ви за помощта.
— Стига вече безцелни приказки, брате — додаде библиотекарят. — Пречиш на брат Конрад да си върши работата, и и бягаш от своята.
Порицаният монах сведе очи.
— Да, брате. — Завъртя се обратно на стола и се надвеси над писалището си.
Значи, въпреки съмненията на Лодовико въпросният Илуминато продължава да пътува. И ако наистина е възрастният монах, когото е срещнала Амата, което вече ми се струва повече от вероятно, Бонавентура вече знае всичко, което един опитен секретар е запомнил от писмото на Лео.
Тъй като разговорът бе прекъснат за момента, библиотекарят се върна към задълженията си, като не изпускаше от поглед словоохотливия преписвач. Конрад се съсредоточи върху бележките си за видението на серафима. Подчерта една-единствена дума от дългия параграф на Бонавентура: Илуминато.
XVIII
— Avanti! Дий, твърдоглаво добиче!
Илуминато ръчкаше мулето си със сандали и го шибаше по задницата. Колкото повече се изкачваха над езерото Трасимено и ведрата долина на Киана, толкова по-непокорно ставаше животното. В далечината пред себе си Илуминато различи гордия силует на етруската цитадела Кортона. Злокобна в дързостта си, отдалечена и застрашителна сред снежните върхове, Кортона се бе оказала удачно убежище за последните години изгнаничество на брат Елиас. Въпреки че Илуминато бе предупреждавал някогашния генерал-министър да внимава да не попадне в собствената си клопка, Елиас се големееше като светски крал с едрите си, широкоплещести коне, с младежите в разноцветни ливреи, които очакваха заповедите му като епископски пажове, с изисканите блюда, приготвяни от личен готвач. Подпомаган в амбициите си от уменията в изтезаването на главния си тъмничар, той се бе стремял към абсолютна власт в братството. Десетилетие по-късно монасите, с помощта на папата, го принудиха да падне на колене. Докато Илуминато се клатушкаше и подрусваше на гърба на мулето, си помисли, че Бонавентура имаше на какво да научи Елиас относно укротяването на амбицията с търпение. Настоящият генерал-министър имаше възможност да се издигне по-нависоко в църковната йерархия от когото и да било в ордена, но всяка стъпка нагоре, защо не дори до папския престол, щеше да бъде благодарение на кардиналите.
Илуминато също бе чакал, докато колелетата на годините се търкаляха бавно и все по-ситно. Наградата ми е сигурна. Бонавентура му я обеща, когато старият свещеник му каза за Леовото съобщение до Конрад.
На централния градски площад Илуминато слезе от гърба на мулето и махна на две момчета, които тичаха наблизо. Явно не се впечатляваха от вятъра, който развяваше опърпаните им туники.
— Братлета, ще ми помогнете ли да се ориентирам — провикна се свещеникът. — Бог ще ви възнагради, ако ни заведете с мулето ми до църквата.
Малчуганите го изгледаха с любопитство, единият отвърна нещо неразбираемо. Илуминато откликна на местния диалект, като размаха ръце, хвана се за гърба и посочи нагоре по улицата, повтаряйки Chiesa, chiesa. Децата най-сетне го разбраха и се приближиха свенливо.
Над града Елиас бе построил по-малък вариант на базиликата, която бе издигнал в Асизи. Дори след като папата го прогони от ордена, дори след като премина на страната на империята и сподели съдбата на отлъчения от църквата Фридрих, Елиас продължи да носи сивата туника на францисканците, както направиха и дузината братя, останали му верни. Когато най-накрая се оттегли в Кортона, той се опита да възстанови част от миналата си слава, като построи манастир и църква със същото име, дори със същата фасада, като прочутата базилика. За себе си издигна каменен отшелнически дом. Някак си успя да се покае на смъртния си одър, получи опрощение от местния свещеник и бе погребан в същата тази църква. Илуминато си каза: Сигурно съм първият пилигрим, тръгнал да търси гробницата на развенчан генерал-министър.
Идването в Кортона не беше негова идея. Съгласи се, макар и с неохота, на предложението на Бонавентура, че този аванпост би бил възможно най-удачната отдалечена точка, където да изчака назначението си. Не можеше да допусне Конрад да го разпитва. Още едно последно превъртане на колелото, преди желанието му да се осъществи.
Но каква награда ще получи накрая! Епископ на Асизи. Настанен в епископския дворец в близост до „Сакро Конвенто“, той ще може да продължи да задоволява глада си за намеса в политиката на ордена и за вътрешна информация, която върви заедно с това. За известно време наистина вярваше, че е назначен на предишния си пост, за да умре от отегчение: отец изповедник в манастир на клариси, който кима сериозно (или полузаспал), докато онези невинни душици споделят с него прегрешенията си. Но за късмет — случайната среща с момчето на пътя край Анкона — се озова в центъра на потенциалната вихрушка от събития. Усещаше кръвта си да пулсира с нов живец в старите му вени. Бонавентура моментално схвана важността на Леовото писмо и опасността, която представлява то за доверието към ордена. Отначало генерал-министърът прие новината с типичното си хладнокръвие. „Нека Конрад да заповяда“, рече той невъзмутимо, докато бавно въртеше пръстена на пръста си. „Ще си тръгне, без да е научил повече, отколкото е знаел на идване.“