Нефът на черквата се издигаше студен и мрачен, празен като пещера. Затътри се през влажното помещение към едничката газена лампа, която гореше в трансепта, и похлопа на страничната вратичка, водеща към манастира. Бадемовите очи на монаха, който му отвори, изглеждаха уморени и стари като самата черква.
— Per favore, брате, къде се намира гробницата на брат Елиас? — попита Илуминато.
Монахът сви рамене.
— Un momento. — Потъна обратно в манастира, след малко се върна с фенер. — Последвай ме.
Мъжът поведе Илуминато зад централния олтар към задна стаичка, която явно се използваше за склад. Покрай стените бяха нахвърляни хаотично платформи, на които се подреждаха момчетата от хора. Една маса в средата на стаята бе отрупана, че чак преливаше от купчини стари мухлясали ръкописи. Братът ритна встрани камара листа под масата, при което се вдигна гъст облак прах. Накрая застана на четири крака и зачисти голяма каменна плоча. Отгоре се провидя името на Елиас.
— Ето я — рече монахът.
Ето я? Нима този изкуфял безмозъчен брат няма какво друго да каже освен „ето я“? Как е възможно — властният управител, комуто Илуминато служи дванайсет години, на чиито политически умения и архитектурен гений някога се дивеше цял свят, да събира слоеве прах под някаква си маса? Стомахът на свещеника се преобърна. Бе възмутен от унизителния край на Елиас.
— И никой не охранява костите му?
— Ха. Това би се понравило на тщеславната му душа — да си мисли, че костите му са достойни да бъдат охранявани. Не, пък и бездруго те вече не са тук. След смъртта му един брат custode ги изхвърли от църквата направо на хълма. Вълците ги разнесоха. — Монахът се изкиска зловещо. — Ако искаш да намериш нечестивите му останки, търси бял прах в най-близката купчина вълчи изпражнения.
Мъжът заби поглед в Илуминато. Нито лицето, нито гласът му издаваха и най-незабележима следа от чувство.
— Sic transit Gloria mundi. Славата е преходна, брате — додаде накрая.
— Не бих казала, че някога съм познавала брат Илуминато — отвърна дона Джакома на въпроса на Конрад. — Още в самото начало монасите бяха толкова много. Не помня да съм чувала името му сред онези, които заминаха със свети Франциск за Рим. — Седеше пред огъня в дневната на дома си, покрила коленете си с вълча кожа, лицето й изглеждаше спокойно на танцуващите отблясъци от огъня.
— А по-късно — попита отшелникът, — когато е служил при Елиас?
— Казах ти вече — след като Елиас скри тленните останки на свети Франциск, почти не сме си говорили.
Конрад поднесе бележките си към светлината, докато продължаваше да рови из листата. Пио внесе в стаята чиния сладки и гостът вдигна глава.
— Мама държеше да ви ги донеса, докато са още топли, мадона.
Благородницата се усмихна и направи знак към събеседника си
— Любимите на нашия учител — рече тя, докато момчето поднасяше чинията към Конрад. — Марципан. Когато научих за състоянието на свети Франциск, взех с мен в Асизи малка кутия от тези сладки, заедно с плат за погребалната му плащаница. Обичаше аромата на бадеми, а специално за него ги бях опекла под формата на кръст. — Споменът извика радостен блясък в котешките й очи. — Днес готвачката е изпекла ореоли, в памет на наближаващия празник на Вси светии.
Конрад си взе сладка и остави захарта да се стопи на езика му, преди да започне да дъвче. Оставаше му още много да учи за истинския аскетизъм, след като светец като Франциск не е смятал, че дъвченето на сладки отхлабва усърдието му. Що се отнася до самия него, трябваше да признае, че безкрайното разнообразие от деликатеси, приготвяни от готвачката, беше не по-малко свързано с честотата на посещенията му у дона Джакома, отколкото съкровищницата от спомени на домакинята. Хареса му да си мисли, че ненаситният му апетит по някакъв начин го свързва със свети Франциск. Изтръска трохите, попадали по записките му, към огъня и продължи да търси, докато не попадна на друга част от легендата на Бонавентура.
— Ето го второто описание на стигмата, от времето на смъртта на Франциск. Бонавентура споменава рицар на име Джанкарло. Дали случайноле е онзи кмет, когото ти спомена — дето помогнал на Елиас да отнесе тялото на светеца. — Преведе латинския текст: — „По блажените му ръце и нозе се виждаха гвоздеите, чудодейно подаващи се от плътта му по Божия воля… така се врязваха в плътта му, че при натиск от едната страна мигновено изскачаха още повече от другата… Раната отстрани на тялото му, която не бе причинена от какво да е човешко действие… беше червена и плътта се свиваше на колело, като наподобяваше прелестна роза. Останалата част от кожата му, която преди беше по-скоро тъмна, както по рождение, така и от болестта, беше станала сияйно бяла, като даваше представа за великолепието на светците на небето…