— Остани до мен — прошепна Тебалдо на Орфео, докато духовниците приближаваха. — В цялата тази суматоха имам нужда от познато лице до себе си.
Орфео се поклони и зае място точно зад папата. Хилядите очи, вперени в тяхната посока, изведнъж го накараха да се чувства на най-видното място и му се прииска просто да се стопи в тълпата. Тебалдо се обърна.
— Не. Не зад мен. До мен.
Прелатите поведоха папата, дожа и техните свити между две гигантски знамена с рисунки на катедралата „Сан Марко“ и издигнати на борови пилони с височината на корабни мачти. Зад знамената Орфео различи петте оловно-сиви купола на базиликата, на върха на всеки от които се кипреше по една тумбеста луковица. Отвън църквата бе облепена в мозайки, а всеки от петте сводести входа бе покрит с мраморни релефи на светци, ангели и митични герои, чиито изображения продължаваха и към пазвите на сводовете. От всяко равно местенце на фасадата стърчеше гора от статуи, изработени от отдавна покойни каменоделци.
Папата подбутна Орфео и кимна към четирите коня с релефни бронзови мускули над главния вход, които сякаш напираха всеки миг да скочат от терасата като легендарния Пегас.
— Надявам се един ден да си върна всичко това — прошепна Тебалдо в ухото му. — Никоя цена не е достатъчно висока, когато става въпрос за обединяването на църквата.
Орфео бе добре запознат със становището на папата по този въпрос. По време на плаването им, нощ след звездна нощ, Тебалдо Висконти бе разкривал душата си пред младия гребец — като старейшина на племе, който споделя познанието на дедите си. Или може би от уважение към светия чичо на Орфео.
— Поставил съм си две основни цели — говореше той, докато двамата седяха облегнати на палубата, втренчили поглед в небето. — Първо, да обединя източната и западната църква; и, второ, да прекратя злоупотребите сред духовенството. Възнамерявам и за двете задачи да използвам събратята от ордена на твоя чичо, дано само Бог ме дари със сила и време. Настоящият генерал-министър Бонавентура споделя възгледите ми по този въпрос. Според него днешните ордени, в сътрудничество с университетите, могат да реформират нашата Света майка църква, да изкоренят ересите и да направят гигантска крачка към осъществяването на Божието царство на земята. Ето от такъв човек имам нужда до себе си в моята работа.
Имаше предвид разграбването на Константинопол. Макар набегът да бе осъществен още преди рождението на Тебалдо, папата познаваше добре историята на случилото се. Беше прочел ужасяващите свидетелски показания на Никита Хониат18 и разказа на Орфео как Енрико Дандоло, слепият дож на Венеция от 1202, опорочил четвъртия кръстоносен поход за благото на своя град.
Когато тези така наречени „християни кръстоносци“ завзеха Константинопол, опожариха повече къщи, отколкото има в трите най-големи ломбардски града. Изхвърлиха тленните останки на свети мъченици в отходните канали, дори разпиляха светите тяло и кръв на Нашия спасител. Изтръгнаха скъпоценните камъни от свещените потири за причастие на „Света София“ и ги използваха като чаши за пиене. След като унищожиха главния олтар на храма, вкараха вътре конете и мулетата си, за да изнесат плячката. Никита пише, че когато някое животно се подхлъзвало и падало, кръстоносците го пронизвали с мечовете си, осквернявайки църквата с кръв и изпражнения. След това тези рицари качили най-обикновена уличница на патриаршеския престол и я накарали да танцува неприлични танци на светото място. И нямали милост в похотта си нито към невинните моми, нито към девите, посветени Богу.
Настъпи тягостна тишина, папата не откъсваше очи от изток.
— Голяма част от украсата на „Сан Марко“ се дължи именно на това нашествие, включително онези великолепни коне, които гледат към площада. Тези вестители на Антихриста откраднаха дори ръката на свети Стефан, главата на свети Филип и парчета плът от тялото на свети Павел. И което е по-важно за дожа, договорили търговски отстъпки из цялата Източна империя и успели да изтласкат търговците от Генуа и Пиза от региона. Спокойно може да се каже, че венецианските ти приятели са готови да разменят и душата си за доходоносни търговски пътища.
Щом процесията приближи главния портал на базиликата, вниманието на Орфео премина от конете към дожа и хората му. Морякът знаеше, че наследникът на Енрико Дандоло, дума да няма за търговците, които изпълваха „Риалто“, не биха се поколебали да отровят кой да е избран папа, ако дочуят подобен коментар за статуите. Ако се съди по сияещите им лица обаче, явно не бяха чули мнението на Тебалдо, останало заглушено под собствения им ентусиазъм. За момента венецианците бяха доволни да удостоят госта си с тържествена литургия в базиликата, преди Тебалдо да се оттегли за почивка в двореца на дожа.